Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)
- Автор: Филби Ким
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Ненчев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)». Краткое содержание книги:
„Това издание запазва основната канава на повествованието публикувано преди години на Запад и в някои социалистически страни.“ (Из предговора на О. Кедров към съветското издание от 1980 година.)
Чаках благоприятния изход. Наложи ми се да посетя много пресконференции и знаех какъв безпорядък цари там, когато всички задават едновременно въпроси. За мене беше важно да запазя контрол върху хода на пресконференцията поне в продължение на половин час, за да съсредоточа вниманието на журналистите върху изявлението на Липтън и да им разкрия абсурдността на неговите чудовищни обвинения. А след то-ва вече не беше важно какво те щяха да ме питат: всичките ми отговори бяха готови. Елементарната логика ме доведе до заключението, че обвинението на Липтън е безпочвено. Аз предполагах, може би погрешно, че ако тон имаше сериозни доказателства, щеше да ги предаде на съответните власти, вместо да ме предупреждава публично с изказване в Камарата на общините. И ако властите бяха получили такива сериозни доказателства от Липтън или от когото и да било, те щяха вече да са взели мерки и да са ме арестували. Следователно нито Липтън, нито който и да е друг нямаше сериозни доказателства. Решаващ фактор в дадената ситуация беше бездействието на службата за сигурност, която знаеше по това дело десет пъти повече от публиката на Флит стрийт. Затова трябваше да се страхувам не от пресата, а от службата за сигурност.
Настъпи денят на дебатите в Парламента. Изказвайки се от името на правителството, министърът на външните работи Харълд Макмилън каза, че аз съм изпълнявал служебните си задължения добросъвестно и умело (което отговаряше на истината) и че няма никакви доказателства да съм предал интересите на страната (което буквално също беше вярно). Това изказване ме окрили. Аз махнах възглавниците от телефона и помолих майка ми да отговаря на всеки, който позвъни, че ще мога да приемам посетители на другия ден сутринта в единадесет часа. В продължение на двадесет минути последваха половин дузина позвънявания. После настана тишина. Позвъних на един познат в СИС, за да го предупредя за моето предстоящо публично изказване, след това си легнах и съм спал цели девет часа.
Звънецът на вратата започна да звъни в 10.30 часа, но помнейки, че трябва да запазя контрол над ситуацията, аз не бързах да отварям. Казах в единадесет, значи така и ще бъде — в единадесет. Точно в определеното време отворих вратата и възкликнах: „Боже мой!“ Очаквах десетина посетители, а видях огромна опашка. Струваше ми се невероятно, че всички тия хора ще се поберат в гостната, но те някак си се побраха. Около пет минути непрекъснато светкаха светкавици, след това фотографите изчезнаха. Когато всички седнаха, аз помолих един репортер, който се беше изтегнал в креслото, да отстъпи мястото си на дамата, която стоеше близо до вратата. Той скочи като ужилен, а жената плахо седна. Това беше подходяща маневра: помогна ми от самото начало да запазя; контрол над това, което ставаше.
За тази пресконференция по това време много писаха на Запад. Започнах с това, че раздадох напечатано изложение в което се казваше, че по някои въпроси аз съм принуден да проявя сдържаност в изказванията си, за да спазя закона за държавната тайна. При тази уговорка съм готов да отговарям на въпросите. В един от първите въпроси бе споменато за Липтън и аз се хванах за тази възможност. „А, Липтън — казах аз, — това точно ни въвежда към самата същност на въпроса.“ След това отправих покана към Липтън, предлагайки му да изложи доказателствата си пред службата за сигурност или да повтори своето обвинение извън стените на Камарата на общините. След двадесетина минути няколко журналисти вежливо се извиниха и побързаха към изхода. „Добре — помислих си аз, — това навярно ще се появи във вечерните вестници.“ Сега ми олекна и аз предложих да ми задават следващите въпроси. Какво мисля за Бърджис? Бил ли съм приятел с Маклийн? С какво си обяснявам изчезването им? Къде са те? Какви са политическите ми възгледи? Аз ли съм „третият човек“? Да отговарям ми беше лесно.
След около час преминахме в столовата, където бяха сервирани бира и шери (за щастие, броят на гостите бе намалял). Репортерите започнаха да се отнасят с мене забележимо по-дружески. Само представителят на „Дейли експрес“ проявяваше излишно усърдие и за това на повечето от неговите въпроси аз отговарях злорадо: „Без коментари!“ Впоследствие научих, че той единадесет години е работил над книга по това дело и (цитирам по книгата на Антъни Пьорди „Бърджис и Маклийн“) „в продължение на пет от тях почти нищо друго не вършел“, затова не го обвинявам за неговата настойчивост. Само бих го посъветвал да изкара двуседмичен курс за водене на разпит при Скардън.