Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)
- Автор: Филби Ким
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Ненчев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)». Краткое содержание книги:
„Това издание запазва основната канава на повествованието публикувано преди години на Запад и в някои социалистически страни.“ (Из предговора на О. Кедров към съветското издание от 1980 година.)
Трябва да поясня, че се преместих от Хартфърдшиър в Съсекс и живеех в Кроубъро — разположен по средата на пътя между Акфийлд и Еридж. По щастливо съвпадение аз се оказах не единствената забележителност в този окръг. В Акфийлд по това време живееше принцеса Маргарет, а в Еридж — Пийтър Таунсънд. Репортерите се занимаваха сутрин с принцесата, а следобед — с Таунсънд или обратно. И в двата случая обаче мене ме нападаха по време на обяда. Това беше удобно от две гледни точки. Първо, самият факт, че кореспондентите ми досаждаха по същия начин, както и на величайшите ми съседи, измени местното обществено мнение в моя полза. Моят градинар, здраво момче, ми предложи да набоде на вилата си всеки репортер, когото му посоча. И, второ, редовността на визитите на репортерите ми позволи да ги избягвам, като просто преместих стрелките на часовника си е три часа напред. Ставах в 5 часа, закусвах в 6, обядвах в 9.30 часа, а когато кореспондентите се събираха пред къщата ми, аз вече се разхождах в Ешдаунската гора. Когато в три часа следобед се връщах, тях вече ги нямаше. Тази система ме подведе само веднъж. Една дама от „Сънди пикториъл“ се добра в къщата ми късно вечерта в събота и ме помоли спешно да коментирам „много опасна за мене статия“, написана от един „мой приятел“. Статията трябваше да излезе на другия ден сутринта. Аз отказах да я чета, отказах да я коментирам и изгоних дамата едва ли не със сила от къщи. На следващата сутрин си купих „Сънди пикториъл“ и не намерих нито една дума за себе си. „Приятелят“ се бе изплашил.
Когато обстановката се нагорещи, аз се свързах с приятелите си от СИС. Те ме убеждаваха да не правя никакви изявления, които биха могли да ми навредят. Правителството обеща да проведе дебати по този въпрос и беше много важно да не се изостря обстановката. Те ме помолиха, първо, да се съглася на последен разпит, който ще проведат не сътрудниците на МИ-5, а двама бивши мои колеги от СИС, и, второ, отново да си предам паспорта. Съгласих се и на едното, и на другото: предадох си паспорта и на два пъти ходих в Лондон, за да отговарям на въпроси. Беседата вървеше по обичайния ред, което доказваше, че няма никакви нови улики. Между другото фактът, че не се опитвах да бягам толкова дълго време, започна да действува в моя полза. Постепенно старите следи се губеха и делото беше достатъчно мътно, за да мога да объркам всеки юрист.
Тъй като се намирах в центъра на вниманието, аз отмених две срещи с моите съветски приятели. Но когато настъпи денят на третата среща, реших, че те вероятно се нуждаят от информация, а на мене, разбира се, ми беше необходима прдкрепа. Това ми зае целия ден. Тръгнах от Кроубъро рано сутринта, в Таунбридж оставих колата на паркинг и с влака заминах за Лондон. Слязох на гара Ватерлоо и след като се огледах, както следва, тръгнах с метрото до спирка „Тотънхем Корт роуд“. С излизането от метрото си купих шапка и палто и два часа бродих из улиците. Закусих набързо в един бар и прибягнах към изпитан номер: купих си билет за кино, седнах на задния ред и по средата на филма излязох. Бях уверен, че зад себе си нямах опашка, но се пошляях още няколко часа из града, за да се убедя окончателно в това. Бродих из районите, където не съм бил никога, возих се на автобус, после пак по-вървях. Един-два часа след като се стъмни аз най-накрая се отправих към мястото на срещата. Да говоря какво, стана там, не си струва.
Новината прочетох в метрото. Поглеждайки през рамото на съседа, видях името си в заглавията на вестник „Ивнинг стар“. Полковник Маркъс Липтън от Брик-стън, член на Парламента, питаше премиер-министъра има ли той намерение да продължава да крие съмнителната роля на „третия човек“ — мистър Филби41. Първата ми реакция беше дълбоко разочарование. Липтън се ползуваше от привилегиите на член на Парламента и аз не можех да го подведа под съдебна отговорност. Освен това той разби мечтата ми да спечеля голяма сума пари от един от вестниците на Бивърбрук за клевета. Но ми се наложи да потисна обидата в себе си. Трябваше да се действува. Преселих се временно при майка си в Дрейтънгардънз и оттам телефонирах на приятелите си от СИС: реших да им кажа, че повече не мога да мълча. Съгласни бяха, че аз трябваше все някога нещо да кажа, но наново ме убеждаваха да отложа изявлението си в печата до края на дебатите в Камарата на общините.
До началото на дебатите оставаха дванадесет дена. Изключих звънеца на вратата и, скрих телефона под планина от възглавници. Майка ми не ми позволи да снема чукчето на вратата, оправдавайки се, че то, все едно, не се чува. Но това и не се наложи, защото репортерите за два дена го изкъртиха. Наложи се да държим кухненския прозорец със спуснати завеси и денем, и нощем, тъй като един журналист бе изплашил готвачката, надничайки през прозореца, след като се качил до него с една пожарникарска стълба. Впрочем, тя беше храбра жена и отлично ни хранеше по време на цялата обсада. Междувременно аз подготвях изказването си за пресата. Много зависеше от това, ще съумея ли аз да му придам правдив тон. Ако не заставех Липтън да оттегли изявлението си, оставаше ми само един изход — да бягам.
41
На 25 октомври 1955 г. Маркъс Липтън направи запитване до премиер-министъра Антъни Идън, има ли намерение той да назначи специална комисия за разследване обстоятелствата по изчезването на Бърджис и Маклийн. След това той запита за дейността на „третия човек“ — Филби. Идън обеща да открие дебати по този въпрос, които се състояха на 7 ноември 1955 г. В хода на дебатите министърът на външните работи Харълд Макмилън реабилитира Филби.