Вълците от Кала

Когато Еди излезе, Роланд бе напълнил наполовина шапката си с оранжевите плодове и беше изял няколко шепи. Болките в краката му бяха отслабнали удивително бързо. Докато береше, се запита колко ли би дал Корт за котешкото масло на Росалита Муньос.

— Човече, приличат на восъчните плодове, с които майка ми украсяваше масата в Деня на благодарността — отбеляза Еди. — Ядат ли се?

Роланд взе една оранжева боровинка с големината на нокътя му и я пъхна в устата на Еди.

— Прилича ли ти на восък?

Еди се ококори изненадано. Преглътна, усмихна се и посегна за още.

— Като червени боровинки, но сладки. Чудя се дали Сюз не може да направи сладкиш с тях. Дори да не знае рецепта, сигурен съм, че икономката на Калахан…

— Чуй ме, Еди. Слушай добре и обуздай емоциите си. В името на баща ти.

Еди тъкмо посягаше към един отрупан с плодове храст. Изведнъж спря и погледна Роланд. На бледата утринна светлина изглеждаше невероятно състарен.

— Какво има?

Роланд, пазил тази тайна толкова дълго, че проблемът вече му се струваше почти неразрешим, се изненада от лекотата и бързината, с която разказа всичко. Еди не изглеждаше много изненадан.

— От колко време знаеш?

Роланд очакваше да долови упрек в този въпрос, но упрек липсваше.

— Откога знам със сигурност ли? Откакто за пръв път я видях да се промъква в гората. Когато я видях да яде…, когато видях какво яде. Когато я чух да говори с несъществуващи хора. Подозирам го обаче от по-отдавна. От Луд.

— И не ми каза.

— Не.

Време беше за упреците, облечени в характерния сарказъм на Еди. Те обаче не дойдоха.

— Искаш да разбереш дали съм ядосан, нали?

— Ядосан ли си?

— Не. Не съм ядосан, Роланд. Раздразнен — може би. И съм уплашен до смърт за Сюз. Защо да ти се сърдя? Нали си нашият дин? — Еди замълча, после добави: — Моят дин.

— Да.

Роланд докосна ръката му. Изненадваше се от желанието си — от нуждата си — да обясни. Не му се поддаде. Щом Еди го наричаше не просто дин, а свой дин, той трябваше да се държи като такъв. Затова каза:

— Не изглеждаш особено изненадан.

— О, изненадан съм. Може би не смаян, но… е… — Еди откъсна няколко плодчета и ги пусна в шапката на Роланд. — Някои неща ми правеха впечатление. Понякога беше прекалено бледа. Понякога присвиваше очи и притискаше ръце до тялото си, но когато я питах, твърдеше, че просто имала газове. Освен това гърдите и са пораснали. Сигурен съм. Но Роланд, тя все още има кръвотечения! Преди около месец я видях да заравя няколко парцала и по тях имаше кръв. Бяха наквасени. Как е възможно? Ако е забременяла, докато измъквахме Джейк — докато отвличаше вниманието на демона от кръга, — оттогава минаха четири, може би дори пет месеца. Дори при това забавено време. Роланд кимна: