Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
„Остава ми може би година — мислеше си Роланд, легнал до свещеника от света на Еди, Джейк и Сузана. — Дори може би две.“
Не, не две. Вероятно нямаше дори една. Какво казваше Еди? „Не се самозалъгвай.“ Еди знаеше много поговорки от своя свят, но тази бе особено сполучлива. Особено подходяща за случая.
Не, нямаше да се откаже от Кулата, дори да изгуби способността да стреля, да язди, да реже кожени ремъци, да цепи дърва за огъня; щеше да преследва целта си докрай. Никак обаче не харесваше мисълта да се влачи след останалите, да зависи от тях, може би да язди вързан за седлото, защото нямаше да е в състояние да се държи сам. Стара котва, която нямаше да могат да изтеглят, ако се наложеше бързо отплаване. „Ако се стигне до това, ще се самоубия.“
Не, нямаше да се самоубие. Това бе горчивата истина. „Не се самозалъгвай.“
Това насочи мислите му отново към Еди. Трябваше да го предупреди за Сузана, веднага. С тази мисъл се беше събудил и може би болката бе добре дошла в този случай. Разговорът нямаше да е приятен, но трябваше да го проведе. Време беше Еди да научи за Мия. Сега, когато бяха в града — в къща, — беше по-трудно да се измъква незабелязано, но въпреки това щеше да и се налага. Не можеше да пренебрегва нуждите на бебето и собствените си копнежи; също както Роланд не можеше да не обръща внимание на изгарящата болка в краката, която все още не беше достигнала ловките му ръце. Ако не бъде предупреден, Еди можеше жестоко да загази. А точно в момента нямаха нужда от повече неприятности.
Небето постепенно просветля. За изненада на Роланд зората не дойде от изток, а леко от юг. Тук дори слънцето бе объркано.
Икономката беше симпатична жена около четирийсетте. Казваше се Росалита Муньос и още щом видя Роланд, каза:
— Изпий едно кафе и ела с мен.
После се зае да шета около печката.
Калахан погледна любопитно Стрелеца.
Еди и Сузана още не бяха станали. Двамата мъже бяха сами в кухнята.
— Сериозно ли е? — попита свещеникът.
— Само ревматизъм. Наследствено е. Ако е слънчево и сухо, до обяд ще се оправя.
— Знам какво е. Благодари на Господ, ако не е по-лошо.
— Благодарен съм му. — Роланд се обърна към Росалита, която донесе големи чаши с горещо кафе: — И на теб казвам благодарност-сай.
Тя остави чашите и се поклони, после го изгледа сериозно:
— Никога не съм виждала по-хубав оризов танц, сай.
Роланд се усмихна мрачно:
— Затова тази сутрин страдам.
— Аз ще ти помогна. Имам специално котешко масло. Първо ще ти излекува болката, после куцането. Питай отеца.
Калахан кимна.
— Ще пробвам — склони Роланд.
— Благодарност-сай.
Тя отново се поклони и излезе.
Трябва ми карта на Кала — рече Стрелеца. — Не искам да е произведение на изкуството, само да е точна и с верен мащаб. Можеш ли да ми начертаеш?
— Не. Опитвам се да рисувам, но не мога да чертая, дори да ми опреш пистолет в челото. Нямам талант. Познавам обаче двама, които ще ти помогнат. — Калахан повиши глас: — Росалита! Роузи! Ела за минутка, моля аз!
След двайсет минути Росалита хвана Роланд за ръката, заведе го в килера и затвори вратата.
— Свали си панталоните, моля аз. Не се срамувай, защото се съмнявам да имаш нещо, което не съм виждала, освен, ако в Гилеад и Вътрешния свят на мъжете не им расте нещо друго.
— Не вярвам да е така — отвърна Роланд и се подчини.
Слънцето отдавна се беше вдигнало, но Еди и Сузана още спяха.
Роланд не бързаше да ги буди. Очакваха ги много ранни ставания (и безсънни нощи), но тази сутрин той реши да ги остави да се насладят на покрива над главите си и пухения дюшек; на усамотението, осигурено им от вратата, която скриваше личния им живот от околния свят.
Росалита извади шишенце с бледа, гъста течност. Огледа дясното коляно на Роланд и опипа бедрото му. Той присви очи, въпреки че докосването и бе съвсем леко. Росалита вдигна черните си очи към него:
— Това не е ревматизъм. Това е артрит. От онзи вид, който се разпространява бързо.
— Да, там, откъдето идвам, го наричат сухо разкривяване. Не споменавай за това пред отеца и приятелите ми.
— Няма да запазиш тайната задълго.
— Чувам те много добре. Все пак предпочитам да остане в тайна, докато може. И ти ще ми помогнеш.
— Добре, не се бой. Няма да кажа на никого.
— Благодарност-сай. Това мазило ще помогне ли?
Тя погледна шишенцето и се усмихна:
— Да. Тук има мента и блатна папрат. Тайната съставка обаче е котешката жлъчка. Само по три капки на бутилка, да знаеш. От скалните котки, които идват през пустинята от големия мрак.
Тя изсипа няколко капки върху дланта си. Силният аромат на мента бе примесен и с друга лека миризма, доста по-неприятна. Да, това можеше да е жлъчка от пума или каквото тук наричаха „скална котка“.