Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Тъкмо тръгвах към Немската болница — обясни Кастило.
— Познаваш ли някой от ДРУ, който може да те вкара през задния вход? Иначе се приготви звездата ти да грейне.
— Те откъде знаят как изглеждам?
— Изтеклата информация за президентския агент се знае от всички агенции. Което ме навежда на мисълта, че някой е спуснал и описание.
— Имаш ли някаква представа кой си е дал целия този труд?
— Ако можех да се обзаложа, щях да трупна цяла пачка върху пазителите на реда с евтините костюмчета…
„Точно така — помисли си Кастило — а пък аз съм готов да се обзаложа, че името на мръсника е Юнг.“
— Не мога да ти кажа нищо по-точно. Ако се добера до името, да ти го кажа ли?
— Много държа да го науча.
— Надявах се да е така.
— Защо?
— Защото въображението ми изневери, след като си представих как кастрирам гадта мръсна, а пък съм сигурна, че ти ще измислиш нещо доста по-екзотично и болезнено.
— Няма проблем.
— Ще се чуем, господин Х.
— Благодаря, Силвия.
Кастило пъхна мобилния в джоба на панталоните си и в същия момент той звънна отново.
„Сега пък какво се сети тази жена?“
— Кажи, Силвия?
— Всъщност обажда се Хуан Силвио.
— Добро утро, господине.
— Преди да подхвана темата, предполагам, че госпожа Грунблат вече се е свързала с теб.
— Да, господине. Току-що прекъснахме разговора.
— Сигурно ти е казала, че е изтекла информация?
— Да, господине.
— Много съжалявам. Иска ми се да разбера кой го е направил.
— И на мен ми се иска.
— Силвия каза ли ти, че аржентинското правителство иска да почете господин Мастърсън, като го положат в катедралата и посмъртно го наградят с Великия кръст на Освободителя?
— Да, господине.
— Нямам право да се съглася или да откажа, без преди това да съм се посъветвал с теб и с госпожа Мастърсън. Мисля, че двамата трябва да поговорим, преди да повдигна въпроса пред нея.
— Господине, тъкмо се канех да тръгна към болницата. Исках да запозная госпожа Мастърсън със специален агент Шнайдер. Тя е жената, която помолих да изпратят. Освен това при мен е и полковник Торине, който е докарал „С–17“. Мислех, че той ще успее да убеди госпожа Мастърсън да сподели с него намеренията си за пътуването. Което повдига още един въпрос, господине. Полковник Торине ме уведоми, не президентът искал да погребат господин Мастърсън в „Арлингтън“, а…
— Което означава, че се налага да поговорим час по-скоро, при това не по телефона.
— На ваше разположение съм, господине.
— След като и двамата ще ходим в болницата, защо да не се видим там. Все ще намерим къде да поговорим.
— Определете времето и мястото, господине.
— В болницата, след трийсет-трийсет и пет минути. Ще успееш ли?
— Ще се видим там, господине.
— Благодаря ти.
Кастило затвори, погледна мобилния и натисна копче за автоматично набиране.
— Si?
— Алфредо?
— Si.
— Алфредо, обажда се Карл. Трябва да те помоля за услуга.
— Стига да мога, Карл.
— Тръгвам към Немската болница. Някой от американското посолство не само че е решил, че тук е изпратен агент от Белия дом, ами е пуснал на пресата слуха, че аз съм този агент.
— За хер Госингер ли говориш?
— По-скоро за Кастило. Както и да е, доколкото разбрах, болницата е превзета от пресата…
— В такъв случай, приятелю, съветвам те да не се мяркаш в болницата.
— Трябва да се видя с госпожа Мастърсън, а имам среща и с посланика там.
Последва кратко колебание.
— Нали си във „Фор Сийзънс“?
— Да.
— Имаш ли автомобил на посолството?
— Имам.
— Държа една кола в подземния гараж.
— И колата на посолството е там.
— Чудесно. Върви в гаража и се качи в колата си. Моят човек ще ти се представи. Последвай го до болницата. Ще уредя да те вкарат през служебния вход.
— Много ти благодаря.
— Когато приключиш с госпожа Мастърсън — предполагам, си чул за катедралата и награждаването?
— Не съм сигурен, че госпожа Мастърсън ще се съгласи. Това е една от причините да искам да се видя с нея.
— А ще ми кажеш ли какви са другите?
— Искам да я запозная с колежката, която повиках от Вашингтон, и да се разберем за пътуването. Ако ще си там, искам да те запозная и с другия агент от Тайните служби.
— Значи след малко ще се видим.
— Ти в болницата ли си?
— Реших, че вашата охрана ще иска да разбере какви са намеренията ни за осигуряване на безопасността на хората в катедралата.
— И аз бих искал да разбера. Освен това искам да огледам мястото.
— Значи ще се видим там.
„Това какво трябваше да означава? «Как ли пък не?» Или може би: «Не съм много сигурен.»“