Гай-джин (Част III)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част III)». Краткое содержание книги:
Чен тръгна към вратата. Тя стоеше отвън. Той побягна. А Ток прекрачи вътре. Струан каза, че е решил тя да тръгне след него със следващия кораб, и толкова.
— О ко, синко. — Гласът й бе меден. — Това, което решаваш за старата си майка, не е онова, което старата ти майка решава, че е най-доброто за нея и нейния син. Ще си идем у дома. Ще си мълчим. Никой от смрадливите чуждоземски дяволи няма да научи. Разбира се, всички цивилизовани хора ще се интересуват от заговора. Ще си идем у дома заедно. Ще вземеш ли твоята блудница с теб? — Тя изтърпя острия му като камшик език, с който той й нареждаше никога да не използва отново тази или някоя подобна дума.
— Аййиая — измърмори тя, докато излизаше от стаята, а думите й заглъхваха постепенно, — твоята стара майка няма отново да нарече блудница твоята кучка, но всички богове ще свидетелстват, ако не с блудница как още да я наричам? Кучка е точната дума? Моят син да не е малоумен…
Малкълм видя Анжелик и гневът му се изпари.
— Господи!
Тя бе облечена с дрехи за езда: ботуши, дълга, пристегната в талията пола, жилетка, шалче, палто и шапка със зелено перо, ръкавици, но не държеше камшик.
— Сметнах това за най-подходящо, скъпи, при плаване с кораб — заяви Анжелик с божествена усмивка.
— Добре дошли на борда. — Марлоу стоеше най-горе на мостчето. Изглеждаше прекрасен в униформата си.
Преди да стъпи на палубата, Малкълм несръчно се облегна с лявата си ръка на Анжелик, държаща бастуните му, и официално повдигна цилиндъра си.
— Разрешете да се качим на борда?
Марлоу отдаде чест и се ухили.
— Добре дошли, и двамата сте добре дошли на борда. Разрешете — хвана ръката на Анжелик, омекнал от усмивката й и от кройката на сакото, което подчертаваше фигурата й, и я поведе към мостика, надалеч от димохода. Изчака, докато Малкълм се разположи в стола. — Освободете котвата, господин Лойд — каза той на своя заместник Дейвид Лойд. — Кърмовата напред и уравновесете, щом тръгнем.
„Пърл“ охлаби съоръженията си за акостиране.
— Само да напуснем пристанището, и ще наберем скорост — рече той. — Адмиралът ни нареди да провеждаме парните изпитания, така че да се виждаме от флагмана.
Щастието на Струан се изпари.
— Така ли? Няма ли да излезем в открито море, далеч от сушата?
Марлоу се засмя.
— Май иска да държи „децата си“ на къса каишка. Ще бъде забавно, обещавам ви.
„Значи сме на борда, но не поради истинската причина — мислеше си Струан, — негодникът е садист!“ И ако адмиралът беше на кораба, сигурно щеше да го убие с чиста съвест. „Ами, не наистина, но ми се иска да се справя с тоя мръсник. Щеше да поиска да ми помогне. Когато се върнем, ще обърна всичко наопаки и ще му бъда като трън в очите, та никога да не ме забрави.
Междувременно какво да правя сега?“
Ставаха толкова много интересни неща, че Марлоу и Анжелик не забелязаха отчаянието, което Малкълм се мъчеше да прикрие. Фрегатата си проправяше път през флота, немалко моряци и офицери от другите кораби забелязаха Анжелик, а някои от тях — по какъв великолепен начин бе изведена „Пърл“. На борда на френския флагман, витловия параход с двайсет оръдия, покрай който минаха съвсем наблизо, един моряк подсвирна и махна за ужас на британските офицери.
„Господи Боже мой — помисли си Марлоу. — Ама че лоши обноски! И каква ужасна дисциплина!“ Въпреки това благосклонно наблюдаваше как Анжелик също им махна в отговор, което бе посрещнато с хор от подсвирквания и дюдюкане.
За да отвлече вниманието й, Марлоу каза:
— Ще направим изпитания на скоростта, Анжелик, първо с пара и после с платна. Трябва да издигнем новата мачта, да я изпробваме; ти не си спомняш, но ние загубихме главната си мачта в бурята. Виждаш… — Той продължи да бъбри, обяснявайки едно-друго, отговаряйки на всеки въпрос, който тя се чувстваше задължена да зададе.
Анжелик се преструваше, че се интересува от всичко, а в действителност искаше само да я оставят на спокойствие, да усеща как морският вятър роши косата й сега, когато бе свалила шапката си, и да се радва на новата свобода, искаше вятърът да намете вечната смрад на Йокохама, която представляваше огромна част от тукашния начин на живот, както и в Хонконг, едва доловима сега, да гледа напред и да мечтае за Ламанша и сините морета, за прекрасното родно крайбрежие, за връщането у дома. „Ние французите толкова жадуваме за страната си, докато англичаните, изглежда, могат да си създадат дом навсякъде и не се нуждаят истински от Англия, както ние се нуждаем от Франция…“
— Ще легнем на дрейф по пладне — говореше Марлоу, безкрайно доволен, че е капитан на „Пърл“, — уредил съм лек обяд в моята кабина, а има и койка, ако желаеш да си отдъхнеш…