Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
Саксън отскочи, когато опашката се вдигна, издавайки хидравлично съскане.
— Мамка му, това нещо мърда!
— Сакс, погледни, окото му мига.
Саксън се вторачи в кехлибарения диск, който проблясваше все по-бързо и промени цвета си в тъмночервен.
— Ела…
Той хвана Рене за ръката, качи я в джипа и потегли на север.
Дискът стана кървавочервен, после престана да проблясва. По разперените крила премина искра, която лумна в ярък, нажежен до бяло сребрист пламък.
Съществото експлодира с ослепителен блясък, освобождавайки неизмеримо количество взривна енергия, която се разпространи със скоростта на звука из цялата равнина. Ударните вълни от термоядрената експлозия проникнаха в шуплестите варовикови скали, унищожавайки всичко по пътя си.
Мексиканският залив
Американският ракетоносач „Бун“ безшумно плаваше по оловносивото море под заплашителното следобедно небе. В радиус три километра около бойния кораб бяха разпръснати останките на петролната платформа „Сцила“. Десетина гумени лодки с мотори внимателно маневрираха между отломките — моряците вадеха от водата осеяните с черни петна тела на мъртвите.
Лейтенант Зак Уишнов вдигна ципа на чувала на поредния труп, докато младши лейтенант Бил Блакмун бавно управляваше лодката.
— Зак, там има още едно тяло.
— Господи, каква неприятна работа. — Уишнов се наведе и закачи трупа с куката. — По дяволите, този няма ръка.
— Акула ли я е отхапала?
— Не, прилича на отрязана с остър нож. Знаеш ли, като спомена за това, не видях нито една акула, откакто дойдохме тук.
— И аз.
— Няма логика. Навсякъде има кръв, пък и обикновено тези води са пълни с акули. — Зак издърпа трупа в лодката и бързо го напъха в найлонов чувал. — Онова нещо там долу е причината, нали, лейтенант? Източникът на зелената светлина. Затова бягат акулите.
Бил Блакмун кимна.
— Акулите знаят нещо, което ние не знаем. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.
Капитан Едмънд Лус стоеше неподвижно на мостика. Кафявите му очи се бяха вторачили в заплашителния хоризонт, челюстите му бяха стиснати от ярост. Той кипеше от гняв, откакто му бяха заповядали да отклони „Бун“ от групата, потегляща към Персийския залив, и да отплава към Мексиканския.
„Проклета спасителна операция по средата на нещо, което може да се окаже най-големият конфликт от двайсет години. Ще станем за смях на целия шибан флот“ — мислеше Лус.
До него се приближи помощник-капитанът Къртис Брод.
— Извинете, капитане, но един от хеликоптерите е открил подводница на километър и седемстотин метра на запад с двама оцелели на борда. Единият твърди, че знае какво е унищожило „Сцила“.
— Да ги доведат в стаята за инструктаж.
В далечината блесна светкавица, последвана от гръм.
— Извикай лодките да се приберат. И ми съобщи веднага щом вицепрезидентът пристигне.
— Слушам, сър.
Военният хеликоптер „Каман-СХ-2Г Сийспрайт“ подскочи два пъти и спря на площадката на ракетоносача „Бун“.
Мик Гейбриъл грабна единия край на носилката, в която лежеше Доминик, а един от членовете на екипажа — другия. Вратата на хеликоптера се отвори и към тях се приближиха лекарят на кораба и медицинският му екип.
Лекарят се наведе над красивата латиноамериканка, която беше в безсъзнание, увери се, че диша, премери пулса й и после светна с фенерче в очите й.
— Има лошо мозъчно сътресение. Може би и вътрешни наранявания. Трябва да я занесем в лазарета.
Един от моряците бутна Мик настрана и взе от него носилката. Мик беше твърде изтощен, за да се възпротиви. Лекарят го изгледа от главата до петите.
— Изглеждаш така, сякаш си бил в ада. Имаш ли други рани, освен тези, които виждам?
— Не мисля.
— Откога не си спал?
— Не помня. Може би от две денонощия. Ще се оправи ли приятелката ми?
— Би трябвало. Как се казваш?
— Мик.
— Ела с мен, Мик. Ще те превържем, ще те нахраним и ще те измием. Трябва да си починеш…
— Не — прекъсна го лейтенантът. — Капитанът го иска в стаята за инструктаж след петнайсет минути.
Когато хеликоптерът на Инис Чейни кацна на палубата на „Бун“, валеше. Вицепрезидентът се наведе и сръга спящия мъж до себе си.
— Събуди се, Марвин, пристигнахме. Не знам как можеш да спиш на това тракане и бръмчене.