Винаги в същия ден
- Автор: Никълс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Винаги в същия ден». Краткое содержание книги:
— Бях краткотрайна мода?
— Не си краткотрайна мода. Искам да кажа, че всеки преживява възходи и сривове. Смятам, че трябва да обмислиш смяна на посоката. Трябва да променим мнението на хората за теб. Репутацията ти.
— Чакай… чакай… каква репутация?
Ема седи в ниския кожен стол и чакали, чака, наблюдава офиса в действие и позорничко завижда на този корпоративен свят и на елегантните млади професионалисти, които го обитават. Лека ревност, това е. Този офис не се отличава с нищо специално или забележително, но сравнен с гимназията на Кромуел Роуд, определено е футуристичен — пълна противоположност на учителската стая с чаши с кафеникави петна, продрани мебели, начумерени дежурни и всеобща атмосфера на разочарование и недоволство. И разбира се, децата са страхотни, някои от тях — понякога, но сблъсъците напоследък стават по-чести и по-сериозни. За пръв път чува да й казват „Говори ми на шапката“ и намира това отношение за трудно оборимо. Или пък губи нишката, липсва и мотивация, енергия. Положението с директора също никак не я улеснява.
Ако животът й беше поел в друга посока? Ако бе упорствала с писмата до издатели, когато беше на двайсет и две? Дали тогава Ема, а не Стефани Шоу щеше да хапва вегетариански сандвичи в прилепнала пола? От известно време живее с убеждението, че назрява промяна, дори само защото трябва да настъпи промяна, и може би е това, може би тази среща е новото начало. Стомахът й се свива очаквателно за пореден път, когато личната асистентка оставя слушалката на телефона и приближава. Марша ще я приеме. Ема се изправя, приглажда си полата, защото така е виждала да правят по телевизията, и влиза в стъкления куб.
Марша — госпожица Франкоум? — е висока и импозантна, с остри черти, придаващи й вид на морски хищник. В началото на четирийсетте, с късо подстригана и вчесана напред в съветски стил коса, с дрезгав и властен глас. Тя става и протяга ръка.
— О, сигурно сте дванайсет и половина.
Ема отвръща треперливо, че „да, точно така, дванайсет и половина“, макар, строго погледнато, срещата да бе насрочена за дванайсет и четвърт.
— Selzen Sie, bille hin — казва Марша, незнайно защо. Немски? Откъде се взе? Е, както и да е, най-добре да се включи в играта.
— Danke — отговаря отново Ема с тъничък гласец, озърта се, сяда на канапето и оглежда стаята — награди по полиците, корици на книги в рамка, сувенири, свидетелстващи за блестяща кариера. Обзема я усещането, че не трябва да е тук, че мястото й не е тук, че губи времето на тази вдъхваща страхопочитание жена. Тя публикува книги, истински книги, които хората купуват и четат. Марша определено не я улеснява. В натежалата от тишина атмосфера тя спуска щорите и ги наглася така, че кабинетът потъна в полумрак. Седят в тъмнината и Ема се чувства като на разпит.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Невероятно заета съм, едва успях да ви вмъкна. Но не искам да прибързвам. В подобни случаи е належащо да се вземе правилното решение, нали!
— Жизненоважно. Абсолютно.
— Кажете ми откога работите с деца?
— Хмм… да видим… от 1993-та — около пет години.
Марша се привежда трескаво напред.
— А приятно ли ви е?
— Да. През повечето време поне. — Ема усеща, че се държи малко резервирано, твърде формално. — Когато не ме ядосват.
— Децата ви ядосват?
— Понякога са истински нехранимайковци. Честно!
— Нима?
— Да. Предизвикателни, подмолни…
Марша се наежва и сяда зад бюрото.
— И как въдворявате дисциплина?
— О, нищо особено — замерям ги със столове! Шегувам се! Обичайните мерки — карам ги да излязат от стаята и прочее.
— Разбирам, разбирам.
Марша не казва нищо повече, но излъчва дълбоко неодобрение. Очите й се стрелват към листовете върху бюрото й и Ема се пита кога най-сетне ще подхванат същинската тема.
— Е — обажда се Марша, — английският ви е по-добър, отколкото очаквах.
— Моля?
— Искам да кажа… говорите го съвсем свободно. Все едно цял живот сте прекарали в Англия.
— Е… така си е.
Марша я поглежда раздразнено.
— Не и според автобиографията ви.
— Моля?
— В биографията ви пише, че сте германка!
Ема се пита как да реагира? Да се престори на германка? Не става. Не владее немски.
— Не, аз определено съм англичанка.
И каква биография? Не е изпращала биография.