— Най-важното, предполагам, е да наклониш везните — каза тя. — Наистина да промениш нещо.
— Не целият свят. Само светът край теб.
Полежаха мълчаливо с преплетени върху единичното легло тела и после се разсмяха и двамата с дрезгави предутринни гласове.
— Не мога да повярвам, че го казах — простена тя. — Доста изтъркано звучи, нали?
— Малко изтъркано.
— Опитвам се да те вдъхновя! Да подготвя мизерната ти душа за великото приключение, което те очаква. — Тя обърна лице към него. — Не че ти е необходимо. Бъдещето ти, предполагам, е спретнато очертано до последния щрих. От извора до устието.
— Едва ли.
— Какво тогава смяташ да правиш? Какъв е големият ти план?
— Е, родителите ми ще дойдат да ми съберат багажа, ще го вземат, после ще прекарам ден-два в апартамента им в Лондон, ще се видя с приятели. След това Франция…
— Много хубаво…
— След това Китай и Индия. Ще пообиколя…
— Пътешествия — въздъхна тя. — Напълно предсказуемо.
— Какво му е лошото да попътуваш?
— По-скоро да отбягваш действителността…
— Преувеличават ценността й — отвърна той, надявайки се думите му да прозвучат мрачно и харизматично.
Тя изсумтя.
— Няма проблем, предполагам, за онези, които могат да си го позволят. Защо не кажеш просто „ще лентяйствам две години“? Същото е.
— Защото пътешествията разширяват светогледа — отговори той, изправи се на лакът и я целуна.
— О, но твоят и без това е достатъчно широк — извърна лице тя; поне за момента. Облегнаха се отново на възглавницата. — Както и да е… нямах предвид какво ще правиш следващия месец, а за в бъдеще. Бъдещето като перспектива. Когато си… не знам… — Тя замълча, сякаш обмисля някаква фантастична идея, пето измерение примерно. — Когато си на четирийсет, да речем. Как се виждаш на четирийсет?
— Четирийсет? — Идеята очевидно затрудни и него. — Не знам. Позволено ли е да кажа „богат“?
— Толкова, толкова плиткоумно.
— Добре тогава — известен. — Той я целуна по врата. — Малко зловеща тема, не мислиш ли?
— Не е зловеща… вълнуваща е.
— Вълнуваща! — наподоби той презрително мекия й йоркширски акцент.
Често й се случваше лъскавите момчета да я имитират, сякаш произношението й е необичайна отживелица, и не за пръв път тя потръпна от омерзение. Отдръпна се от него и опря гръб в хладната стена.
— Да, вълнуващо! Полага се да се вълнуваме, нали? Бъдещето е пред нас. Както каза заместник-ректорът: „Вратите на златните възможности са широко разтворени“.
— „Вашите имена ще четем в утрешните вестници…“
— Доста невероятно.
— Защо тогава си развълнувана?
— Аз ли? Господи! Аз треперя от страх.
— И аз. Боже… — Той се извърна рязко и се протегна към цигарите на пода до леглото, сякаш да си успокои нервите. — Четирийсет години! Четирийсет. Мамка му!
Развеселена от тревожното му изражение, тя реши да налее масло в огъня:
— Та какво ще правиш, когато си на четирийсет?
Той запали замислено цигарата.
— Е, Ем…
— Ем? Кой е Ем?
— Наричат те Ем. Чувал съм.
— Да, приятелите ме наричат Ем.
— Може ли значи да те наричам Ем?
вернуться
1
Цитатът е от Глава 9 на романа, издание на „Народна култура“, 1982 г. прев. Невяна Розева. — Б.ред.