Военна морга
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елика Рафи
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Военна морга». Краткое содержание книги:
Патриша Корнуел е сред водещите световноизвестни автори на бестселъри — нейните романи са преведени на трийсет и шест езика в над петдесет страни.
— Доволен ли си от наученото?
— Важно е да зная къде си и коя си насред всичко това — отвърна той.
Аз още държах предпазната лента: квадрат с размер на цигарена кутия.
Вдигнах я към светлината и видях върху прозрачното фолио големите отпечатъци на Филдинг, а до тях — по-малки, които сигурно бяха моите. Филдинг хронично страдаше от разтегнати мускули, винаги имаше болки и възпаления, особено когато злоупотребяваше с анаболни стероиди. Върнеше ли се към старите си лоши навици, започваше да мирише на ментолови дражета за кашлица.
— Каква е връзката на Министерството за вътрешна сигурност и крайбрежната охрана с нещата, за които говорим? — Отварях чекмеджетата на бюрото и търсех пластири „Нуприн“, „Мотрин“ или „Бен Гей“, балсам с тигрова мас — всичко, което би потвърдило подозренията ми.
— Тялото на Уоли Джеймисън е плувало в пристанището, което е под юрисдикцията на службите за интегрирана помощ. Току под носа им. Което, предполагам, е била и целта им — отвърна Бентън, без да откъсва поглед от мен.
— Или целта е бил кеят, който обикновено опустява по залез-слънце. Един от малкото в околността, където можеш да караш кола. Много добре познавам района. Както и ти. И двамата го познаваме, и навярно са ни забелязали. Разхождахме се там понякога. Всъщност винаги, когато имахме възможност да останем насаме и да се държим човешки помежду си. — Гласът ми прозвуча саркастично. Така и трябваше.
— Достъпът е разрешен единствено за персонала. Мога ли да попитам какво търсиш? Убеден съм, че е нещо, което ще видиш с невъоръжено око.
— Тук е моят офис. Цялото това място е мой офис. Ще гледам, каквото си искам. С или без въоръжено око. — Сърцето ми биеше ускорено, бях раздразнена.
— Кеят не е отворен. Не всеки може да отиде там с колата си — отвърна Бентън, без да сваля от мен предпазливия си, тревожен поглед. — Не исках да те разстроя толкова много.
— Непрекъснато ходим там и никой никога не ни е искал документи. Не го пазят с автомати. Това е туристическа зона. — Бях свадлива и агресивна, а не исках да съм такава.
— Районът под юрисдикцията на службите за интегрирана помощ не е туристическа зона. Трябва да преминеш през охранявана порта, за да стигнеш до кея. — Бентън говореше много спокойно и благоразумно и все поглеждаше айфона си. Хвърляше поглед към него, после вдигаше очи към мен, и така до безкрай — четеше и него, и мен.
— Липсва ми. Да отидем за няколко дни там. — Опитвах се да бъда мила, понеже се държах ужасно. — Само ние двамата.
— Ще го направим, да. Съвсем скоро — отвърна той. — Ще поговорим и ще изгладим всичко.
Представих си ситуацията с плашеща яснота. Любимият ни апартамент в хотел „Феърмонт“ на кея Батъри, надвиснал над водата като пръст, съвсем близо до офиса на службите за интегрирана помощ. Надиплената тъмнозелена вода на пристанището сякаш беше пред очите ми; дочувах и плисъка на вълните, които се разбиваха в стълбовете, все едно бях там. Доковете скърцаха, въжетата удряха мачтите; стори ми се, че басовият рев на сирените на големите кораби изпълни кабинета на Филдинг.
— И няма да си вдигаме телефоните, ще ходим на разходка, ще си поръчаме румсървис и ще гледаме от прозореца високите кораби, влекачите и танкерите. Много ще се радвам. И на теб ще ти хареса, нали? — Но гласът ми не беше мил, докато казвах това. Беше рязък и гневен.
— Ще го направим този уикенд, ако искаш. И ако успеем — отвърна той, плъзна палец по екрана и прочете нещо на айфона си.
Преместих чашата встрани. Бюрото ми се стори кръгло, а не квадратно. Пулсът ми беше ускорен от многото кофеин. Бях изнервена и имах чувството, че главата ми е празна.
— Мразя, когато непрекъснато гледаш телефона си — казах, преди да успея да се спра. — Знаеш колко мразя да го правиш, докато разговаряме.
— Точно в момента ми е невъзможно да го избегна — отвърна той и отново погледна към него.
— Излизаш от Деветдесет и трета, тръгваш по Търговска улица и си направо там — възобнових спора. — Удобен начин да се отървеш от нечие тяло. Откарваш го и го захвърляш в пристанището. Голо, така че всяка евентуална улика от багажника на колата да бъде отмита. — Затворих най-долното чекмедже. Понеже си мърморех под носа, май говорех повече на себе си. — Обезболяващи пластири. Няма. Не намерих и в моето бюро. Само дъвка. Никога не дъвча дъвка. Освен може би като дете. Дъвка за балончета с жълта, усукана в края опаковка от Хелоуин.