Насрещен вятър

— Мистър Райнхарт?

— Да. Как ме познахте? — попита Джей.

— Изглеждате силно разтревожен — отвърна Уолас, после представи Джей на охраната и го поведе през тясно занемарено фоайе.

Юристът беше на около шейсет години, висок почти метър и осемдесет. Джей се постара да запомни добре веселото му кръгло лице с буйна и четинеста русолява коса. Минаха настрани и насреща им се зададе мъж с очила.

— Позволете да ви запозная със защитника — каза Джефри Уолас. — Найджъл Уайт, това е Джей Райнхарт, американският адвокат на твоя клиент Джон Харис.

Докато Джей и Уайт се ръкуваха, Уолас посочи с пръст към дъното на залата.

— Онзи там е Камбъл — каза той и кимна към Стюарт Камбъл, който си шушукаше с неколцина мъже, облечени в черно.

— Познах го, макар че отдавна не сме се срещали — каза Джей.

— Така ли? — изненада се Уолас. — Значи познавате стария негодник?

Найджъл Уайт бе започнал да прелиства записките си и не обръщаше внимание на разговора. Джей кимна.

— С колко време разполагаме до откриването на заседанието? — обърна се той към Уайт.

— Може би десет минути — отвърна адвокатът, без да вдига глава.

— Ако обичате, изчакайте тук, господа — каза Джей, после изпъчи гърди и тръгна към Камбъл, усещайки как стомахът му се свива на топка.

Сър Уилям Камбъл бе не само негов противник, но и легендарна фигура в международното право. Да загубиш срещу такъв човек би било почти чест.

Почти.

За момент мисълта го развесели, макар да имаше чувството, че цяла армия пеперуди упражняват в корема му фигури от висшия пилотаж. Нямаше намерение да остави Джон Харис в лапите на Стюарт Камбъл.

— Извинете ме, господа — изрече с отмерен глас Джей, когато стигна до групата.

Тримата събеседници на Камбъл се обърнаха и леко отстъпиха настрани, когато видяха, че Джей гледа втренчено едрия шотландец.

— Здравейте, слушам ви — каза любезно Стюарт и леко вдигна вежди.

Джей протегна ръка. Стюарт енергично я стисна.

— Извинете, не чух името ви — каза той и леко приведе глава, сякаш искаше да се приспособи към по-ниския ръст на Джей.

— Как, сър Уилям, не ме ли помните?

Широката усмивка, която бе хипнотизирала и укротявала безброй съдебни заседатели и свидетели, пробяга за миг по лицето на Камбъл, прикривайки растящото му объркване. Той пусна ръката на Джей.

— Много съжалявам, но се боя, че наистина не ви помня.

— Така значи? Е, тогава ще ви подскажа. Годината беше хиляда деветстотин седемдесет и девета. Като представител на „Бритиш Еъруейс“ вие се опитвахте да попречите на малката тексаска авиокомпания „Браниф“ да извършва полети до Гатуик. За жалост загубихте.

— О, да! Тогава мисис Тачър си позволи да заобиколи закона. Помня случая, но…

— А дали си спомняте и младия адвокат от една вашингтонска фирма, който дойде да вземе участие в делото?

— Да, но не може това да сте вие — каза Камбъл. — Доколкото си спомням, по-късно онзи тип стана съдия нейде в Щатите, а след това беше изхвърлен и лишен от право да практикува.

— Точно за мен става дума, сър Уилям, но правата ми не бяха отнети, а само временно замразени. Сега ги получих отново.

— Нима? А името ви…

— Райнхарт. Джей Райнхарт.

При това име веждите на Камбъл отново подскочиха.

— Да, разбира се. Е, мистър Райнхарт, какво ви води в този скромен съд?

— Ако си спомняте, вчера разговаряхме по телефона — отвърна спокойно Джей, следейки с удоволствие как чувствата по лицето на Камбъл се сменят едно след друго, докато международният юрист се мъчеше да прецени своя противник.

Внезапно Камбъл се усмихна, извърна очи настрани и отново погледна Джей.

— Нима искате да ми кажете, че вие сте адвокатът, защитаващ президента Джон Харис?

— Именно. Ако си спомняте, Джон беше старши съдружник в моята фирма.

— Да. Сега си спомням. Все още ли работите за онази фирма?

— Не. Работя на свободна практика и разбира се, наех местни юристи.

Джей махна с ръка към Джефри Уолас и Найджъл Уайт. Камбъл ги погледна и кимна с надменна любезност.

— Изненадан сте да ме видите тук, нали, сър Уилям?