Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Имаше право: и двете сме грозни, когато плачем. Ставаме на червени петна, подсмърчаме твърде силно и неприятно. Обаче докато я гледах пред себе си толкова дребничка и така безукорно облечена, ми идеше да я притисна в обятията си, докато не се успокои. Не го направих обаче. Бръкнах в чантата си и извадих салфетка.
Тя я взе, но не спря да плаче, не веднага, и след кратко колебание се пресегнах и докоснах рамото й, после започнах лекичко да го потупвам, накрая започнах да разтривам гърба на кашмирената й жилетка. Стояхме така, докато тялото й се поуспокои и тя се приведе към мен като дете, търсещо утеха.
Накрая издуха носа си и каза:
— Много се бях притеснила, Еди — призна и изтри отдолу очите си едно след друго, проверявайки дали кърпичката не размазва спиралата й.
— Знам, мамо.
— Просто надали бих могла… Ако се случи нещо… Ако го изгубя…
— Всичко е наред — успокоих я категорично. — Той е добре. Всичко ще се оправи.
Тя примигна срещу мен като животинче, заслепено от силна светлина.
— Да.
Научих номера на стаята от сестрата и двете поехме по осветените с флуоресцентни лампи коридори натам. Когато наближихме, мама спря.
— Какво има? — попитах.
— Не искам баща ти да се разстройва, Еди.
Нищо не отговорих, само се запитах защо изобщо смяташе, че възнамерявам да го разстройвам.
— Ще се ужаси, когато разбере, че спиш на някакъв диван. Знаеш колко се притеснява за стойката ти.
— Няма да е за дълго. — Погледнах към вратата. — Наистина, мамо, правя всичко възможно. Следя обявите за наеми, но няма нищо подходящо…
— Глупости. — Тя изпъна полата си и си пое дълбоко въздух. Без да ме поглежда в очите, заяви: — Имаш си чудесно легло у дома.
Ето как, трийсетгодишна, отново се оказах неомъжена жена, пренесла се в къщата на родителите си, в която е отраснала. В леглото от собственото ми детство, в късичкото ми легълце, под прозореца, който гледа към погребална агенция „Саймън и синове“. Все пак беше по-добре, отколкото преди: обожавам Хърбърт и разполагам с премного време за добрата стара Джес, обаче дано никога повече не ми се налага да си деля дивана с нея.
Самото преместване се осъществи относително безболезнено — не занесох много вещи. Беше временно решение, както обяснявах на всеки, готов да ме изслуша, затова ми се стори много по-разумно да си оставя кашоните у Хърбърт. Приготвих си един-единствен куфар и се върнах у дома, където всичко си беше почти каквото го бях оставила преди десетина години.
Семейната ни къща в Барнс е построена през шейсетте години и е купена чисто нова от родителите ми, докато мама била бременна с мен. Забележителното е, че в къщата никога не цари безпорядък. Ама изобщо. В домакинството на Бърчил си има система за всичко: пералното е пълно с многобройни кошове, в кухнята има кърпи с различен цвят, до телефона има бележник и писалка, която никога не липсва, няма дори едничък плик, изпъстрен с драскулки, адреси и наполовина изписани имена на хора, на които си забравил да звъннеш. Всичко е по конец. Нищо чудно, че като малка се мислех за осиновена.
Дори разчистването на тавана, което правеше татко, създаде съвсем прилична мъничка бъркотия — двайсетина кашона със залепени с тиксо за капака описи на съдържанието им и събирани около трийсетина година електроуреди, все още в оригиналните им опаковки. Все пак не можеха да останат завинаги в коридора и понеже татко се възстановяваше, а моите уикенди се оказаха напълно свободни, беше съвсем естествено аз да се заема със задачата. Работех като войник, само веднъж станах жертва на разсейването, когато се натъкнах на кашон с надпис „Вещи на Еди“, не се сдържах и го отворих. Вътре имаше цяла камара забравени предмети: бижута от макарони с олющена боя, порцеланова кутийка за дреболии с феи отстрани, а почти на дъното сред различните джунджурии и книжки — ах! — беше незаконно придобитата, абсолютно безценна и досега изгубена книга „Човека от калта“.