Съкрушени
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #13
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-619-165-015-6
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Съкрушени». Краткое содержание книги:
В Роузууд е пролет, което значи ледено соево мляко, свеж маникюр в блещукащи пастели и… училищен бал. Но докато всички останали обръщат дърво и камък в търсене на идеалното облекло за бала, Хана, Спенсър, Емили и Ариа са заети с друг вид лов: търсят А.
Хана превръща кампанията си за спечелване на титлата „Кралица на бала“ в пламенен доброволчески труд в клиниката по изгаряния, където се съвзема една от жертвите на А.
Емили копае из миналото на А. в психиатричната клиника, което дава доста смахнат ефект.
Спенсър наема частен детектив, за да издири онзи, който издирва нея. Но когато техните сесии стават твърде частни, двамцата май забравят да си отварят очите за А.
Ариа пък се тревожи, че А. е дори по-близо, отколкото тя си мисли. Когато тъмната й тайна от Исландия най-после излиза на светло, тя открива, че може би — само може би — единственият човек, от когото се е опитвала да скрие истината, е знаел всичко.
Сладките малки лъжкини най-сетне подемат борбата срещу А. Но каквото и да предприемат, А. винаги се оказва една стъпка пред тях, готов да съкруши момичетата напълно.
— Получих анонимно обаждане, че в дома си криете безценно произведение на изкуството — рече твърдо тя, навеждайки се към момичето. — Трябва ли да взимам заповед за обиск, госпожице Фийлдс?
Криете безценно произведение на изкуството?
— В моя дом няма никакво изкуство — изтърси Емили.
Фуджи повдигна едната си вежда.
— Да не е в дома на някой друг, когото познавате? Казаха ми, че една от вас, момичета, притежава нещо, за което бихме искали да знаем. Щом не сте вие, коя е тогава?
Музиката отекваше в ушите на Емили. Беше отговорила без да мисли. А. беше казал… но не всичко. Това беше брилянтна схема: тя разчиташе на Емили да й каже останалото.
Тя отново погледна към Фуджи.
— Н-не знам за какво говорите.
— Нима? — Фуджи постави ръце на хълбоците си. — Сигурна ли сте?
Емили леко поклати глава, полагайки огромни усилия да издържи на напъна. След миг Фуджи придърпа нагоре по рамото си каишката на куфарчето и се завъртя на токовете си.
— Надявам се, че не ме лъжете — предупреди я тя.
После се отдалечи от нея, като вдигна телефона към ухото си още преди да излезе от сградата. Емили почувства как я залива гореща вълна, после студена. Какво беше направила току-що? Къде беше отишла Фуджи? Намереха ли ченгетата картината, с тях беше свършено.
Тя хукна обратно към балната зала и се огледа за приятелките си, но не ги видя никъде. Телефонът й се намираше на дъното на чантичката; тя го извади и набра номера на Ариа.
— Не пак! — изкрещя тя след сигнала на гласовата поща. После опита телефона на Спенсър, после на Хана. Нищо. — Не пак, не пак! — изкрещя тя на гласовите им пощи.
— Добре ли си?
Зад нея стоеше Айрис, задъхана от танца. Емили пусна телефона в чантичката си; чувстваше се опустошена.
— Ами…
— Намери ли си изненадата? Избяга навън толкова бързо и… — Внезапно Айрис млъкна и се ококори, виждайки нещо в другия край на залата.
— Какво има? — Емили проследи погледа й. Да не би да се беше върнала Фуджи? Да не беше пристигнал спецотрядът? Единствените хора на дансинга бяха празнуващите ученици, облечени в рокли и смокинги. Диджеят водеше конга-веригата и поклащаше главата си напред и назад.
Айрис започна да трепери.
— Не мога да повярвам. Това е момчето, което посещаваше Али в Убежището.
Емили погледна намръщено диджея. Той имаше мърлява брадичка, малки очички и длъгнесто тяло.
— Наистина ли?
Айрис кимна без да отмества поглед.
— Навсякъде бих разпознала снимката му.
Внезапно Емили осъзна, че Айрис гледа към снимката на статива. КРАЛ И КРАЛИЦА НА „РОУЗУУД ДЕЙ“, пишеше с къдрави букви отгоре. Под надписа имаше снимка на краля и кралицата с корони. Тазгодишните крал и кралица. Крал, който Емили познаваше много, много добре. Погледът й се смъкна до златния часовник на китката му. Същият златен часовник, който беше видяла на онази снимка в дома на Трип. На която беше снимана Али в Убежището.
Тя погледна към Айрис, настръхнала до крайност.
— Ноъл Кан? Сигурна ли си?
Айрис кимна мрачно и уверено.
— Залагам живота си на това.
29.
Преди да е станало твърде късно
На Спенсър й бяха необходими четирийсет и пет минути и няколко скришни места, за да избегне подозрително изглеждащите местни, преди да прекоси петнайсет пресечки в посока към града и да намери такси, което да я откара до „Четирите сезона“. Тя си носеше малко пари в брой и кредитната карта — поне нея А. не беше успял да блокира. Докато пътуваше, се опита отново да включи телефона си, но неуспешно. А. беше задръстил кутията със съобщенията си.
В този миг я озари прозрение: А. знаеше за кутията. Което означаваше, че знае и номера й. Естествено, че го знаеше: А. беше Чейс. Сигурно беше погледнал в телефона й, докато бяха заедно. А тя беше влязла в капана и заради това приятелките й щяха да умрат.
Спенсър погледна през прозореца към Художествената галерия, покрай която преминаваха. Не можеше ли шофьорът да кара по-_бързо_? Трябваше да намери Ариа, Хана и Емили, преди Чейс да ги открие пръв.
Най-накрая отпред се появи „Четирите сезона“.
— Спрете тук! — извика Спенсър, когато стигнаха до завоя, хвърли малко пари на шофьора и изскочи от задната седалка. Затича със ситни стъпки по тротоара, възпирана от прилепналата си дълга рокля. Пред входа на хотела бяха паркирани няколко таксита и лимузини. Една позната черна кола профуча покрай Спенсър, повдигайки краищата на роклята й. Това не беше ли… Фуджи?