Паметта на Истанбул

– Не знам защо – въздъхнах аз. – Не е ставало дума, сигурно затова.

– Де да беше ставало – отвърна тя, а в гласа й звучеше упрек. Снизхождението също беше изчезнало в тона й. – Ако знаех за какво става въпрос, нямаше да питам за Хандан. И Йекта нямаше да се натъжи толкова. И тази вечер, започнала толкова прекрасно, нямаше да свърши така неприятно.

Беше права. Не знаех какво да кажа и се загледах в пътя пред нас. Можех да се извиня, но вместо това започнах да й разказвам:

– Всъщност наистина историята им е необикновена!

Думите ми така я заинтригуваха, че забрави колко ми е ядосана и попита:

– Като казваш „историята им“, имаш предвид историята на Йекта и Хандан, нали?

Откъде можеше да знае? Сметна, че само Йекта е обичал Хандан.

– На Йекта, на Хандан и Демир...

Очите й светнаха от любопитство.

– И двамата ли са били влюбени в Хандан?

– Да – отвърнах аз, докато тъгата на миналите чувства ме зав­ладяваше. – И двамата бяха влюбени в Хандан.

Замълчах, загледан в пътя пред себе си, не можех да продължа по-нататък, но Евгения не ме остави на мира:

– А ти?

Не очаквах подобен въпрос и се обърках:

– Какво значи и аз?

Дори за миг не свали поглед от моя.

– Знаеш какво искам да кажа.

– Откъде да знам какво искаш да ми кажеш?

– И ти си бил влюбен в Хандан, нали?

Не, не ме обвиняваше, само искаше да знае. За миналия ми живот, за моите любови, за онзи Невзат от миналото. И затова питаше и за Хандан. На лицето й се появи толкова добродушно изражение, че в един миг ми се прииска да й отговоря: „Да!“. Да, и аз бях влюбен в Хандан. Но бях ли всъщност? Обичах ли я до полуда, както Йекта и Демир? Не беше толкова лесно да отговоря с „да“ на този въпрос. Отново погледнах към осеяния с дупки път. Пред очите ми изплуваха спомени и сякаш отново видях да тече калдъръмената улица покрай мен, по която тичахме като деца, долетяха някакви звуци, картини от миналото се появяваха пред очите ми и се разпръсваха на парчета. Толкова много преживяно имахме по тези улици! И сред кълбото от спомени най-незабравимо без съмнение бе преживяното с Хандан! Каква беше тя в действителност? Едно слабичко чернооко момиченце с прави коси. Не можех да си я представя нито като девойка, нито като по-зряла жена – винаги я виждах само такава, каквато беше в детството ни! Може би защото я познавах преди Йекта и Демир. Беше ни комшийче. Дъщерята на чичо Фарук и леля Надиде. Толкова отдавна се знаехме, че дори не си спомням кога съм я видял за пръв път. Майка ми, баща ми, съседите ни чичо Димитри и леля Сула, чичо Месут и леля Нида, синът им батко Ихсан, чичо Примо и леля Рашел, дъщеря им Естер – всички те бяха там, също като Хандан. Не бих казал, че ми беше като сестра, но като най-добър приятел – винаги беше в живота ми. Заедно ни записаха в първи клас. За пръв път отидохме на училище двамата заедно. И след това не се разделихме – учихме заедно и в прогимназията. Йекта и Демир влязоха в живота ни по-късно. Бяхме във втори прогимназиален клас, когато двамата дойдоха при нас, понеже тяхната паралелка беше разпусната. Първо се сприятелиха с мен, после и с Хандан. Но не мога да си спомня кога я обикнаха и кой пръв се влюби в нея. А аз дали бях влюбен в Хандан? И това вече не знам...