Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
Евгения спря да яде и пие и слушаше с интерес разказа на приятеля ми.
– Добре, оправи ли се Хюзюн?
– Не, не можа да се оправи – отвърна Демир, избягвайки погледа й. – Поживя месец и след това умря. „Нали ти казах – каза майка ми. – Това птиче си знаеше, че ще умре. И затова гледаше толкова тъжно.“ Ако ме питате, майка ми провидя в него собствената си съдба. Само след шест месеца се разболя от алцхаймер. А за ястреба какво да ви кажа? Той е свободолюбива птица, дори добре да се грижехме за него, нямаше да остане затворен в нашата къща. Не искаше да живее на този свят, ако не беше свободен...
– След този случай Демир реши да стане ветеринар – заговори Йекта, сякаш лично беше изживял всичко случило се в семейството на приятеля си. – Защото не успя да върне Хюзюн към живота...
Демир се изчерви. Да не би да се беше засрамил?
– Прав си, отначало пожелах да стана ветеринар, понеже не можах да спася Хюзюн. Но след това разбрах, че наистина много обичам животните. Всичките, всякакви животни. Даже и най-свирепите са по-безвредни от човека. По-искрени от човека, по-невинни и не толкова хищни. Близостта с тях винаги ме прави щастлив. Затова и избрах тази професия, ветеринарната...
Спомних си как Демир спореше със семейството си по този въпрос.
– Но чичо Бюнямин не искаше синът му да става ветеринар, а адвокат... и до смъртта си мислеше горкичкият, че Демир ще става адвокат...
Демир се позасмя виновно.
– Покойният ми баща така и не можа да разбере, че от такъв човек като мен, който никак не обича да приказва, адвокат не става... Ако бях изпълнил желанието му, щях да уча в университет, който не харесвах, и да бъда принуден да упражнявам професия, каквато не искам... – Погледна ме пронизващо и ми напомни младите години: – А и ти – да не би да избра професията, която семейството ти искаше?
Станеше ли въпрос за мен, Евгения не можеше да се стърпи:
– Вярно, Невзат, какво казаха вашите за това, че си станал полицай?
И двамата с Демир си спомняхме с усмивка онова, което навремето си беше голям проблем.
– Първо много се ядосаха. Баща ми си падаше малко левичар. По-скоро – ататюркист113. Изобщо не обичаше полицията и все мърмореше: „Полицията е машата на държавата. Поне да беше станал военен и да завършиш някое военно училище – било „Кулели“114, било „Хейбели“115. Откъде ти хрумна сега пък да ставаш полицай?“. А всъщност нещата бяха тръгнали от самия него. Баща ми беше учител по литература и като Йекта, и той пишеше стихове, обожаваше да чете и романи. Първият роман, който прочетох, беше от неговата библиотека – „Убийството на Роджър Акройд“, на Агата Кристи. До последната страница на книгата така и не можах да отгатна кой беше убиецът. После отново я препрочетох, а след това се пристрастих към криминалните романи. Родни, чужди – всякакви. Поглъщах всичко каквото ми попаднеше! И в крайна сметка тази страст се превърна в моя професия. Но не смеех да кажа на баща ми. Не исках да знае, че благодарение на него съм избрал най-омразната му професия.
113 Привърженик на идеите на Мустафа Кемал Ататюрк за модерна и светска държава. Военните се смятат за поддръжници и крепители на светската държава в Турция. – Б. пр.
114 Военен лицей в Истанбул, в района на Кулели, на Босфора. При завладяването на Истанбул на това място е имало гора с манастир и кула, оттам и името – „Кулели“ означава „с кула“. – Б. пр.
115 Военноморско училище, намиращо се на остров Хейбелиада. – Б. пр.
– Най-голям късметлия измежду нас е Йекта – Демир се намеси и върна разговора ни към нашия поет. – Чичо Рауф не му се бъркаше изобщо. Искаше да учи архитектура – учеше архитектура. Нищо, че след като я завърши – и един ден не е работил по специалността.
– Той малко изопачава нещата, Евгения! Всъщност обичам архитектурата. Даже в библиотеката ми повечето книги са в тази област. И по-специално – за архитектурата на Истанбул. Аз всъщност исках да остана като преподавател в университета, но онова змийско гнездо, което ръководеше тогава факултета, не ми позволи. Какво да правя – отдадох се на поезията! Но баща ми така и не одобри това. Не е прочел и едно мое стихотворение!
– Може да не си го видял! – опитах се да го утеша аз. – Откъде знаеш? Може тайничко от теб да ги е чел...
– Не, Невзат, знам – не ги е чел. Ако беше, щях да разбера. Все щеше да каже нещо – хубаво или лошо, без значение, но все нещо... Най-малкото на някой друг, ако не на мен... Никога не го направи. Държеше се, сякаш никога не съм написал и едно стихотворение! Така и не разбра защо пиша поезия. Нямаше никакъв, ни най-малък интерес към литературата, към изкуството.