Паметта на Истанбул

– Добре, но после как Демир прости на Йекта?

Като не получи веднага отговор от мен, отново започна да изказва своите предположения:

– Да не би Хандан да е тръгнала с някой друг мъж?

– Не, не е тръгнала с друг... Хандан почина – прошепнах натъжен.

– Какво говориш, Невзат? Как така умря?

Веселите нотки напълно изчезнаха от гласа й.

– Загина при нелепа злополука... преди три години... Заедно с малкия им син Умут.

– Жалко! Много жалко! А Йекта – какво направи Йекта?

– Полудя. Месеци наред вземаше успокоителни. Всички се бояхме, че ще си посегне. Тогава се появи и Демир, хвана ръката на приятеля си, с когото не беше разговарял цели петнайсет години, облекчи раната му, накара го да се съвземе. Всъщност и аз се опитах да подкрепя Йекта, още повече че като него и аз бях изгубил съпругата и детето си, тоест имахме много общо, но така или иначе, Демир беше по-добър в това.

– Ти нищо не си могъл да направиш, тях Хандан ги е събрала отново – прошепна Евгения. – Хандан, която приживе е разделила двамата приятели, със смъртта си ги е събрала отново заедно.

Говореше разумно, но гласът й издаваше колко е развълнувана.

– Права си, май така е станало. След този ден станаха още по-близки приятели. От време на време и аз се събирам с тях, но те двамата са винаги заедно. Изглежда, както каза, любовта им към Хандан ги крепи.

– А семейството на Демир? Жена му, децата му?

– Демир никога не е бил женен. Може би от всички нас той най-много обичаше Хандан. Не знам. Стана добър ветеринар. Печелеше много добри пари! Сигурен съм, че е опитвал да създаде връзки и с други жени, но изглежда, никоя не успя да замени Хандан, да заеме нейното място. Така и никога не можа да бъде щастлив!

– И по лицето му се вижда...

– Не го гледай, че е такъв сдържан и студен, всъщност е много добър човек. И по-рано не се сприятеляваше лесно с всеки. Хандан беше всичко за него, смисълът на целия му живот. Сега почти всеки ден са заедно с Йекта. Понякога съм се замислял дали помага на приятеля си, или се опитва да бъде по-близко до спомена за жената, която е обичал... Не съм сигурен всъщност.

– Няма значение – разбиращо кимна Евгения. – Ти сам го каза – това е било любов между четирима души, а сега са останали трима...

Дали пак ме бодна?

– Кой е третият? – малко рязко попитах аз. – Евгения, разбери, аз нямам никаква връзка с тази любов.

– Не говоря за теб, Невзат, третият е Хандан... Смъртта й не променя нищо. Напротив, сега е още по-привлекателна и за двамата, защото е недостъпна. Затова и ти не си успял да успокоиш Йекта. Защото тяхната рана е обща. Те все още обичат една и съща жена.

Странно, за миг се почувствах изолиран. Защо аз да не изпитвам същата болка, същата тъга? Защо Йекта и Демир не са ме включили и мен в това общо изживяване на болката? Може пък да не са виновни те, може Евгения да е права – преди години, побеждавайки гордостта си, се разделих с тях, защото аз бях пожелал така. А след това животът ни тръгна съвсем иначе. Тогава защо се почувствах изолиран? Не знам, странно създание е човекът.