Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
Щях да му повярвам, ако не познавах баща му.
– Не си справедлив... Чичо Рауф пееше много хубаво.
– Невзат е прав – подкрепи ме и Демир. – Особено като си пийнеше малко, лека му пръст... редеше ги като Мюнир Нуреттин116. Цял „Балат“ млъкваше да го слуша! Честна дума!
116 Мюнир Нуреттин (1899–1981) е известен турски композитор и изпълнител, записал много плочи. Популяризира традиционната турска музика в Европа. Пише и филмова музика. Самият той е изключително добър изпълнител на саз. – Б. пр.
Очите на Йекта се навлажниха. Изглежда, едва сега беше започнал да си спомня баща си, какъвто беше наистина.
– Така е, не обичаше поезия, но чудесно изпълняваше песните по стиховете на Яхия Кемал.
Сякаш някъде отдалече дочух топлия глас на чичо Рауф.
– Да бе! Веднъж у вас изпя онази, хубавата песен... Опиянени, отплувахме в съня... Как беше после?
– Опиянени, отплувахме в съня, / след себе си провлачвайки луната. / Блестеше само лунната пътека от сребро, / потеглихме, за връщане не споменахме, / покрай замечтани хълмове, унесени дървета, / склонове, в покой застинали върху водата. / Краят на сезона – заглъхваща мелодия, / с която потънахме във далнината. / Преди мечтата да изчезне с пукването на зората...
– Тогава да пием за бащата на Йекта – вдигна чаша Евгения. – За чичо Рауф!
– За чичо Рауф!
– Да почива в светлина! – тихичко казах аз.
– Чакайте, чакайте! Не само за моя баща, за бащите на всички нас! – спря ни Йекта, вдигайки чаша.
– За нашите бащи! – звъннаха чашите ни в мрака. – За онези хубави и добри хора!
Чукнахме се още веднъж. Отпихме от ракията и сложихме чашките обратно на масата. Йекта ме гледаше развълнувано.
– Благодаря ти, Невзат!
– За какво?
– За това, че си спомни за баща ми! – Не бях сигурен дали сините му очи се бяха навлажнили, или само ми се беше сторило. – И че му отдаде заслуженото. Понякога такива блудни синове като мен се държат много глупаво...
– Да си само ти... всички сме така!
– Не – отвърна той. – Ти не се държиш така. Не ми възразявай изобщо, Невзат! Ти изобщо не си такъв, какъвто изглеждаш! Да, силен си, хладнокръвен си, но всъщност си един много чувствителен човек. – Обърна се към Евгения, която с интерес слушаше разговора ни. – Смятат ме за най-чувствителния човек, но не съм. Невзат е най-емоционалният измежду нас тримата.
Евгения ни най-малко не възрази, напротив, беше съгласна с него.
– Забелязала съм. Да можеше и той да го разбере – каза тя, докосвайки ме леко по ръката.
Какво ми довлече на главата този наш поет!
– Йекта, стига вече! Да вземем да си анализираме и характерите сега!
Не гъкна дори. Изглежда, ракията леко го беше хванала.
– Като бях млад – продължи да разказва на Евгения той, – бях написал едно четиристишие за Невзат.
Какво четиристишие пък сега? Даже не знаех защо ги разправя всички тия неща. Евгения обаче го слушаше с нарастващ интерес.
– Така ли? Кажи ни го...
По лицето му личеше, че щом Евгения е поискала – той щеше да го направи. А мен ме владееха доста противоречиви чувства. От една страна, бях любопитен да разбера какво е написал за мен моят приятел от детинство. От друга, чувствах се някак си странно засрамен. Но на нашия поет изобщо не му пукаше за моите чувства и започна да рецитира:
– Той целият е изтъкан от гняв. / Уж рязък и сърдит, но толкоз нараним. / Тъй грубоват на вид, но във душата си – / разплакан малчуган.
Правичката да си кажа, стихотворението на Йекта ми хареса, но не го показах.
– Кога си го писал това бе?
– В гимназията, братко, в последната година...
– Изобщо не знаех...
– Като не съм ти го чел...
– Но думите са много хубави – тихо изрече Евгения. – Значи, едно разплакано дете. Този израз най-много ми хареса – отдръпна ръката си от моята и се обърна към мен с престорен упрек: – Не знаех, че си бил такъв грубиян, Невзат...
– Ооо, на младини му беше много мръсна устата... И беше голям кавгаджия!
Май тази вечер Йекта щеше да ме забие направо в земята.
– Не лъжи, най-голям скандалджия беше Демир.
– Не бе, не бях – възрази възедричкият ветеринар. – Все ти започваше, но понеже аз бях най-дисциплиниран, накрая все аз обирах пешкира и винаги мен наказваха в училище!
Евгения се засмя.
– Страхотни хлапета сте били! Хайде да пием за вас! – каза тя, вдигайки отново чаша.
– Да пием за нас! – подхвана Йекта. Езикът му вече малко се плетеше, но той продължи: – За нашето детство... За младостта ни, останала зад нас... За погубените ни надежди... За спомените ни, които ни поглъщат...