Звярът

— О, ти си слязла.

— Не разбирам защо чакаме.

— Може ли да влезеш тук за малко?

Момиченцето носеше най-грозното черно палто, което би могъл да си представи човек. Беше й с два размера по-голямо, шевовете бяха протрити на много места и през тях се подаваха снопчета сивкавобял пълнеж. Очевидно беше предвидено за момче между дванайсет и петнайсет години, ала въпреки това Бити беше отказала да го смени, макар в „Убежишето“ да имаше цял куп палта, както нови, така и дарени, в различни цветове и стилове, от които да си избере.

Усещане за пълно изтощение тежеше върху плещите на Мери, сякаш някой се беше прокраднал зад нея и бе обвил окови около раменете й: детето отказваше да приеме дори играчка или ново палто… а тя смяташе, че има шанс да го накара да се разкрие дори мъничко? След най-травмиращите събития в живота му?

Е, успех.

— Седни. — Тя посочи един стол. — Трябва да говоря с теб.

— Но нали каза, че можем да отидем?

— Седни. — Е, добре, май трябваше да поработи върху тона си. Ала ситуацията я изпълваше с такова безсилно раздразнение, че бе готова да запищи. — Благодаря.

Докато Бити се взираше в нея от креслото, Мери се отказа от всякакви опити да подслади нещата. Не защото искаше да бъде жестока, а защото нямаше друг начин да го каже.

— Можем да отидем в старата ти къща.

— Знам, вече ми каза.

— Ала няма да отидем сами. — Бити изглеждаше така, сякаш се канеше да попита „Защо?“ и Мери побърза да изпревари всякакви възражения. — Просто не е безопасно. Носим отговорност за теб и да отидем сами в имот в човешка част на град, изоставен от толкова дълго време, просто няма да го бъде. Това не подлежи на обсъждане.

Мери се приготви за спор.

— Добре — изрече вместо това момиченцето.

— Ще отидем с моя хелрен. — И точно в този момент телефонът й звънна. — Който вече е тук.

Бити просто си седеше в креслото с дамаска на цветя и плетено одеяло, преметнато през облегалката, и високата лампа на пода, която надничаше от едната страна, сякаш искаше да се увери, че онзи, който седи в стола, е добре.

— Той е член на Братството на черния кинжал и аз бих му поверила живота си. Както и твоя. — Искаше й се да се приближи, да коленичи пред момиченцето, да улови ръката му. Вместо това остана на мястото си. — Той ще ни закара дотам и обратно.

Можеше само да се надява, че Рейдж не беше пристигнал, за да им съобщи, че мястото е било изравнено със земята. Или разграбено. Вероятно първо трябваше да си провери есемесите.

— Няма друг начин. — Тя погледна крадешком към телефона си. Съобщението на Рейдж гласеше, че е готов, когато кажат. Което означаваше, че могат да отидат. Стига Бити все още да искаше… — Не е нужно да го правим, но ако все още искаш да отидем, ще стане само с него. Ти решаваш.

Бити се размърда рязко в креслото.

— Значи ще отидем.

И без да срещне очите на Мери, тя се отправи към входната врата. Докато Мери я проследяваше с поглед, нещо се раздвижи дълбоко в ума й. Сега обаче нямаше време да се замисля за това.