Звярът
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черният кинджал #14
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-220-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Звярът». Краткое содержание книги:
„Красотата на тази история направо ме зашемети… „Звярът“ ме накара да се почувствам сякаш съм се прибрала у дома. Всичко е както трябва да бъде и още по-хубаво, отколкото си го спомням. Притежава всичко, което искам от един любовен роман — душа и възпламеняваща страст. Книгата е великолепна и е една от най-затрогващите истории, които съм чела от дълго време насам. Наистина добре свършена работа.“ Гилти Плежърс Бук Ривюс
Веждите й потръпнаха при този почти комплимент.
— Точно както ти почти дойде навреме.
Асейл потупа подчертано облегалката на дивана.
— Това са братовчедите ми, Ерик и Ивейл. Е, ще ни представиш ли на другите си гости?
Очите на Нааша припламнаха, когато показалецът му потъна в дупката между възглавниците.
— О, да. Действително. Това са най-скъпите ми приятелки.
Жените се приближиха една по една. Бяха точно каквито очакваше да бъдат, нагиздени и наконтени в рокли, ушити специално за техните тела, и украшения, купени или предавани през поколенията, за да украсят скъпоценната плът на благородни дъщери. Две блондинки. Още една чернокоса. Три с кестеняви къдрици. И една с гъста бяла коса.
За Асейл те бяха просто вариации на тема, от която се беше отегчил още преди сто години… и бе напълно възможно, докато живееше в Древната страна, да бе имал сношения с някои от предшественичките им.
— А това… — Нааша махна с ръка към далечния ъгъл, — е специалният ми приятел, Троу.
Асейл се усмихна на другия мъж и се приближи до него. Протегна му десницата си и каза тихо:
— Смяна на компанията. От копелета на чистокръвни. Не е кой знае какво подобрение, боя се.
Очите на Троу бяха остри като ками.
— Завръщане към корените ми.
— Възможно ли е наистина да се завърнеш, след като веднъж си станал отстъпник?
— Кръвта във вените ми не се е променила.
— Ала на характера ти не му достига нещо.
Троу дойде по-близо.
— И това казано от трафикант на дрога?
— Бизнесмен. А такъв като теб, как го наричаха? Жиголо? Или мъжка курва е по-точно?
— А ти за какво мислиш, че си тук? Определено не е заради умението ти да водиш разговор.
— За разлика от теб, аз не трябва да пея за вечерята си. И сам мога да си я купя.
— Да се оттеглим ли за храненето? — разнесе се гласът на Нааша в стаята.
Икономът отвори една двукрила врата, разкривайки маса, която можеше да се мери дори с кралска трапеза, била тя човешка или не. Нааша обви ръка около тази на Асейл и прошепна:
— Двамата с теб ще се насладим на десерта заедно. В стаята ми за игра.
При обикновени обстоятелства Асейл изобщо не би се впечатлил от подобна неприкрита, аз-съм-толкова-палаво-момиче дързост и би отговорил подобаващо. Сега обаче имаше други приоритети.
Дали Троу беше изоставил Копелетата? Дали, видял удобен отвор (или три), се опитваше да инфилтрира глимерата, с намерението да осъществи кроежите си против короната?
Асейл определено възнамеряваше да разбере.
— С нетърпение очаквам какво ще ни поднесат — промълви той и потупа Нааша по ръката.
Дори ако десертът бяха той и братовчедите му.
В края на краищата, оргазмите бяха не по-лоша валута от която и да било друга… а той бе повече от сигурен, че в това отношение Нааша и нейните „най-скъпи приятелки“ бяха безплатни.
29.
— Благодаря ви, че дойдохте, аз, ъ, надявах се да поговорим за…
Докато упражняваше различни варианти в ума си, Джо Ърли сложи захар в капучиното си и го разбърка, разваляйки кафяво-бялото сърце, оформено в пяната.
Кафене „Зърнах те“ бе колдуелската версия на „Старбъкс“ — тесничко помещение с висок таван, изобилие от меки кресла и дивани, множество масички и баристи, на които беше разрешено да носят собствените си дрехи под черните престилки. Беше на една крачка от нейния офис, така че бе лесно да се отбие в края на поредния прекалено дълъг работен ден за нейния прекалено секси, прекалено разсеян шеф.
Днес той носеше тъмносив костюм. С яркобяла риза и синьо сиво-черна папийонка, която му стоеше невероятно, и обувки на „Гучи“.
Джо отпи от ръба на тумбестата бяла чаша и отново опита малката си реч.
— Благодаря, че приехте да се срещнем. Знам, че ще прозвучи странно, но…
— Джо?
Тя подскочи и едва не разля капучиното върху себе си. Мъжът, застанал до масата й, беше около метър и осемдесет, с рошава черна коса, очила с черни рамки, хипстърски впити дънки и късо палто в земни тонове, които човек би очаквал да види у някого с десет години по-млад. Ала на Уилям Елиът му стоеше добре.
Джо се отърси.
— Здрасти, да, здравейте, господин Елиът…
— Казвай ми Бил. — Той погледна към бара. — Нека само си взема едно лате. Две секунди, става ли?
— Разбира се. Моля. Ъ, благодаря. Искам да кажа, това е страхотно. Успех. — Мамка му. — Съжалявам.
Бил се намръщи и се отпусна на стола до нея, развивайки маслиненозеления шал от врата си и разкопчавайки виненочервеното си филцово палто.