Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
И усещането беше толкова приятно.
А ако можех само винаги да съм такава!
8
Когато срещнах първия човек, бях все още доста далече от „Удсвю“. Първо не разбрах нищо. Един мъж, когото никога не бях виждала, извика името ми и се затича към мен. Носеше гумени ботуши и дрехи, които добре се открояваха в тъмнината.
— Джули! — извика той. — Ти ли си наистина?
— Д-да — заекнах аз.
— Ох, радвам се — отвърна мъжът, като същевременно извади едно уоки-токи. — Говори Фиц — каза той. — Намерих я цяла-целеничка.
След това се усмихна и дойде по-близо, за да ме разгледа.
— Но къде, за бога, беше? — попита той.
Обърнах се към гората и отговорих първото нещо, което ми дойде наум.
— Бях тук, навътре — отвърнах.
Той се засмя за кратко.
— Да, това е съвсем очевидно.
Мъжът кимна към дрехите ми. След това останахме неподвижни и се наблюдавахме известно време. Усещах, че Фиц иска да ме пита много неща, но вместо да премине към въпросите, той започна да върви, а аз го последвах.
— Ти не ме познаваш — каза Фиц. Пръчките под краката му пращяха. — Но аз съм един от тези, които те издирваха през последните дни. Тъкмо бяхме започнали отново търсенето за деня, когато ти се появи.
Спрях.
— През последните дни?
— Да?
— Какво имате предвид под „последните дни“?
Сега и Фиц спря, обърна се към мен.
— Как така? Не знаеш ли?
— Какво?
Той се усмихна.
— Нямаше те в продължение на две денонощия, Джули. Не го ли знаеше?
Когато Фиц и аз излязохме от гората, небето беше придобило обичайния си сив цвят. И сега бях не по-малко изненадана от момента, когато срещнах Фиц вътре в гората.
В нашия двор имаше поне петдесет души.
Неколцина от тях започнаха да викат към мен някакви звуци, които не успях да сглобя в думи, но раз — брах, че хората са щастливи да ме видят. Други, които изобщо не познавах, но които очевидно знаеха коя съм аз, се затичаха към мен и ме прегърнаха. И сега ме разпитваха къде съм била и дали съм добре, а аз отговарях само: „Да, добре съм. Съвсем добре.“, но пропуснах да им разкажа за светлината, за странния предмет, който намерих, и че никога в целия си живот не съм се чувствала по-добре. Не исках хората да си помислят, че съм луда.
Тогава зърнах дядо. И дядо ме видя.
Той изскочи от тълпата, тичайки към мен, доколкото човек с неговия гръб беше в състояние да тича, и спря на около метър пред мен. Може би очаквах, че дядо ще ме прегърне или нещо подобно, но той просто остана неподвижен, гледайки ме.
— Къде, по дяволите, беше? — попита той, а в гласа му се усещаше ярост.
— В гората — отвърнах. — Не видя ли бележката?
— Напротив, естествено, че я видях, но не мислех, че няма да те има толкова дълго, Джули. Наясно ли си колко ме уплаши?
Не можах да отговоря.
— Само това оставаше — измърмори той, — да изчезнеш и ти там вътре.
После ме погледна строго и след това внезапно се обърна.
— Какво каза? — попитах аз.
Дядо отново се обърна към мен, направи го много бързо.
— Нищо — отговори ми и тръгна към къщата ни. Вдигна поглед към сивите тежки облаци, които бързо се плъзгаха покрай нас.
Последвах го.
— Какво искаше да кажеш с това, че аз също съм щяла да изчезна там вътре?
Дядо само продължи да върви.
— Татко ли имаше предвид? — настоявах аз. — И той ли се е изгубил в гората?
Дядо все още не даваше изгледи да спре, затова изтичах няколко крачки и застанах точно пред него. Не повторих въпроса, защото знаех, че ме е чул. Но и сега той не отговори. Вместо това се обърна към другите.
— Благодаря на всички, че дойдохте и помогнахте да намерим Джули. Нямам думи, с които да изкажа колко съм ви благодарен.
Някои от тях отговориха, но не обърнах внимание какво казват. Гледах единствено към дядо, към непреклонния му поглед. Леко изплашеното изражение на лицето му, когато осъзна, че е казал твърде много.
Но аз чух какво каза.
Чух всяка една дума.
Затова сега за пръв път знаех какво наистина се бе случило в деня, когато татко изчезна. Беше се изгубил в гората Ухурия.
9
Не знам колко пъти бях разпитвала дядо какво се е случило в онзи ден, но всеки път получавах един и същ отговор — че нямало много за разказване. Татко излязъл навън, за да вземе вестника, и никога не се върнал. И не знам защо досега никога не бях размишлявала върху това, че вестник „Холоуей Диспеч” изобщо не излиза на Нова година. Не се ли води празничен ден тогава?