Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Радвах се, че съм дошла по-рано, защото исках да се опитам да говоря с Чарлз Фрогъл преди първия час. Той беше може би най-умният мъж, когото познавах, а ако исках да разбера какво се случва с мен, трябваше да потърся помощ.
Профучах по коридорите, точно днес не исках да се натъквам на дразнещите момичета. Очаквах, че ще има вълнение покрай мен, след като бях изчезнала за няколко денонощия и много хора в Холоуей ме бяха издирвали. Но се разминах само с няколко погледа и коментара по мой адрес. Изглежда, че никой не смееше да ме заговори директно.
Според седмичния план днес трябваше да учим за газа ацетилен, така че бях сигурна, че Чарлз Фрогъл е дошъл рано, както обикновено, и приготвя всичко.
— Джули! — възкликна той в момента, в който влязох. — О, колко хубаво е да те видя! Толкова се бяхме уплашили за теб. Как си? Какво се случва с теб?
Фрогъл направи знак да вляза в препълнения му кабинет. Документи, книги, епруветки и малки надписани пликове лежаха разпръснати по бюрото му. Седнах и се заоглеждах наоколо. Фрогъл ме попита с какво, за бога, съм се захванала и аз реших да изстрелям отговора изведнъж. Още повече че ми оставаха само шест минути до звънеца.
Набързо му разказах всичко, включително това, което, изглежда, се бе случило с тялото ми: зрението, силите — абсолютно всичко.
— Всъщност не бях забелязал, че си без очила — каза Фрогъл, когато приключих. — Отива ти така — добави той, усмихвайки се.
Изчервих се още повече.
— Значи не помниш нищо от двете денонощия?
— Не. Мислех, че съм била навън само за няколко минути.
— Хм. Няма някакви подутини или синини по главата ти?
Поклатих глава и междувременно отворих раницата и извадих снимките, които бях направила. Подадох ги на Фрогъл. Изучавах погледа му, докато той ги разглеждаше.
— Прилича на скорпион — каза той и посочи фигурата върху кутийката. — Интересно — продължи той, докато разучаваше снимките. — Без съмнение си открила нещо наистина специално.
В следващия момент училищният звънец иззвъня както в кабинета, така и в коридора. Фрогъл се изправи.
— Трябва да погледна по-подробно това, Джули, но сега няма да успея. Ще може ли да запазя тези? — попита той и размаха снимките.
— Ами да — отвърнах аз и завързах раницата си.
— Ще проверя някои неща и след няколко дена ще говорим повече по въпроса. Окей?
Изправих се бързо и кимнах в съгласие.
11
Не разказах много на другите в класа, въпреки че те разпитваха и подпитваха. Казах само, че съм паднала в една дупка в гората и че ми е трябвало доста време, за да изляза от нея. Много от тях смятаха, че звучи вълнуващо и готино, чак докато Маргарет не им обърна внимание, че е можело да умра, ако не бях успяла да се изкача обратно. Странно, но дори аз не бях мислила много по този въпрос. Беше цяло чудо, че все още съм жива.
Дойдоха в следващото междучасие, когато Глен отиде до тоалетната, а Маргарет — до столовата, за да си купи бисквити. Чух стъпките им още преди да застанат до мен.
— И какво, сега изведнъж си знаменитост, така ли?
Не се обърнах, но знаех, че Сара и Офелия са с още три-четири момичета, които ги боготворяха.
— Наслади се, докато трае — каза Сара. — И без това няма да продължи дълго.
— Къде изчезнаха очилата ти, между другото? — добави Офелия.
Не отговорих, само се огледах наоколо. Ученици, които се гонеха, ученици, които стояха един до друг и разговаряха. Някой се смееше силно съвсем наблизо.
— Разбирам добре защо си ги хвърлила. Очилата бяха грозни. Но след като си започнала да се отърваваш от грозните неща…
Някой зад мен избухна в смях.
— Във всеки случай можеше да си вземеш един душ, преди да се върнеш в училище — изсумтя Сара. — Миришеш на гора.
Изведнъж около мен настана тишина. В същия момент започнах да виждам нещо, което никога преди това не бях виждала. Нещо вътре в мен.
Картини със Сара.
Картини с баща й.
Не знаех откъде идват. Не знаех също така защо се завъртях бавно, без да гледам някой друг.
След това впих поглед в Сара.
Тя замръзна, отдръпна се с една крачка. Аз се приближих. Все по-близо. Сара продължи да отстъпва, но аз не отмествах поглед.
— Какво правиш? — попита едно от другите момичета несигурно. Не ме интересуваше, забивах погледа си все по-надълбоко в очите на Сара. Тя изглеждаше все по-уплашена.
След това спрях.
— Знам защо плачеш през нощта — казах аз. — Защо се криеш.