Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Значи дядо ме беше лъгал.
Защо го бе правил?
Гледах го как обикаляше напред-назад и се сбогуваше с дошлите. И ми се прииска да го попитам отново, пред всички тези хора, но знаех, че това няма да помогне. Той нямаше да каже нищо. Сега не. Може би никога.
Ами ако бях минала покрай татко? Ами ако бе паднал точно като мен и се бе наранил, и сега все още лежеше някъде в гората?
Влязох в къщата. Качих се в стаята си. Не ми беше до вземане на душ и преобличане. Само захвърлих раницата си, седнах на леглото и започнах да размишлявам. Може би татко, по един или друг начин, бе оцелял през всичките тези години и просто чакаше някой да го открие? Случвало се е и с други хора, нали?
В момента не можех да се сетя за такъв случай, но усещах, че ми се иска веднага да се върна в гората и да започна да търся. Но откъде трябваше да започна? Петнайсет години са много време, а гората Ухурия беше страшно голяма.
Наистина ли ме е нямало две денонощия?
Откачено бе, че съм лежала насред гората толкова дълго, без да се събудя, че насекомите не са ме открили, полазвайки навсякъде.
Добре познат звук от коридора ме накара да наостря слух. Измяуках в отговор.
— Здравей, Рудолф — казах аз и се изправих от леглото. — Хвана ли някакви мишки в последно време?
Котаракът едва надничаше иззад вратата. Седнах на колене, както винаги, когато искам той да дойде при мен. Но сега Рудолф не дойде. Само стоеше там, притихнал, и ме наблюдаваше.
— Какво има? — попитах го и направих една крачка към него. — Станало ли е нещо?
Той се отдръпна назад.
— Но, Рудолф, приятелче. Това съм аз.
Говорех с най-сладкия и мил глас, който имах, но Рудолф само подви опашката си. Станах и протегнах ръка да го взема, но той ме одраска с лапа. След това изсъска и избяга надолу по стълбите.
„Много странно“ — мислех си. Почти изглеждаше така, сякаш се страхува от мен.
Седнах отново на леглото. Потрих леко дланта си там, където Рудолф ме беше одраскал, но не ме болеше, нито пък мястото беше зачервено.
Случваше се нещо странно. Първо видях необикновена червена светлина, после намерих странен предмет, след това паднах и бях в безсъзнание в продължение на две денонощия. Насекомите бягаха от мен, а сега Рудолф се държеше по абсолютно същия начин като тях.
Два дена в гората означаваха, че съм изпуснала и повече учебни дни. Не че това беше толкова страшно, но все пак. Погледнах часовника. Оставаше малко повече от час, докато звънне. Все още можех и да успея, нали?
В главата ми бързо се заформяше план. Извадих старата полароидна камера, направих няколко снимки на находката си и ги прибрах в раницата си. След това се забързах към хамбара, за да видя дали мога да ремонтирам набързо колелото си.
Но едно нещо навън ме накара да спра.
Ято големи птици бяха кацнали в двора. Стоях и ги гледах. Бяха с големи здрави човки, дълги крила и опашки. Черните пера проблясваха дори на сивата сутрешна светлина.
„Това са гарвани“ — казах си аз. Тъкмо учихме за тях в училище. Но Чарлз Фрогъл не спомена ли, че няма гарвани в тази част на страната? Какво тогава правеха тези тук? И защо се бяха втренчили в мен?
Не знам защо го направих, но ги преброих. Два пъти, за по-сигурно.
Бяха тринайсет.
Господин Фрогъл ни разказа, че съществуват много митове за гарваните. Докато някои хора смятали, че гарванът е сътворил света, други вярвали, че той притежава свръхестествени способности. Но това, което си спомнях най-добре и за което не можех да спра да мисля сега, беше, че гарваните можели да предупреждават за нещастия. Като война или смърт.
Продължих към хамбара, но през цялото време се обръщах и ги гледах, докато вървях. Бяха застанали един до друг, почти като в редица.
И продължаваха да ме гледат.
10
И сега не се чувствах изморена.
Натисках педалите с всичка сила, пристигнах в училище сигурно около петнайсет минути по-рано от обикновено, но нито мускулите на бедрата ме боляха, нито гърдите ми свистяха. Всъщност не разбирах нищо от това, което се случваше с мен, но не можех да се оплача. Когато влязох в училище, дори не бях потна, само изпълнена с едно прекрасно, топло чувство. Като че ли можех да взема същото разстояние още веднъж и да продължа даже по-нататък.
Паркирах колелото под навеса. Оставаха ми още десет минути до биенето на звънеца. Степенката работеше чудесно. Усмихнах се сама на себе си — все пак никога не бях използвала апарат за заваряване, преди да открия един сред инструментите на дядо в хамбара. Не знаех как работи, но когато започнах, се оказа, че не е толкова сложно.