Притъмняващото небе [bg]

Щом се изкачихме на възвишението, пред погледа ни се разкри същинска сцена от Ада. Насред суровия и безрадостен пейзаж се простираше широка и дълбока котловина. В центъра й се издигаха руините на стара постройка от сив гранит, чийто тръстиков покрив отдавна беше паднал. Наоколо растяха няколко криви дървета — вероятно останките от древна гора, служила за убежище на кръвожадни езически богове. Но както е казал поетът: „Можеш да нарисуваш розата, но не и благоуханието й“27. Аз също не бих могла да опиша ада, в който се беше превърнала Дяволската дупка. Старата къща си стоеше кротко на мястото, но от клоните на близките дървета висяха пет трупа. Приближихме се и слязохме от конете. Наоколо имаше следи от битка — земята беше отъпкана от конски копита, а оплисканата с кръв трева беше осеяна с парчета кожа, доспехи и счупени оръжия. И това беше всичко. Не се забелязваха нито коне, нито някакви вещи — нищо освен петте трупа с избодени очи, които се поклащаха от вятъра и караха клоните на дърветата да проскърцват. Връхните дрехи и ботушите на мъртъвците липсваха. Някои от тях очевидно бяха убити още преди да бъдат обесени — телата им бяха покрити със страховити синьо-черни рани, устите им — разбити, а черепите им — строшени. Да, по света има много места, обладани от злото, и Дяволската дупка с нейните рязко спускащи се склонове, изоставена къща от груб камък в дъното и тези криви дървета, приведени под тежестта на ужасяващите си плодове, определено беше едно от тях.

Влязох в старата къща — мрачна руина с каменни стени и гол пръстен под. Въздухът вътре беше зловонен. Отвън долитаха ругатните на спътниците ми, които сваляха труповете от бесилките. Претърсих наоколо, но освен едно загаснало огнище не намерих нищо друго.

— Свалихме ги — съобщи ми Дьо Монтегю, заставайки на прага. — Дано Бог се смили над душите им.