Притъмняващото небе [bg]

— Край със злодеянията ти, убиецо! — прошепнах.

— Отдръпни се! — извика ми Озъл, който се приближаваше към труповете с бойната си брадва в ръка.

Огледах се.

— Да не би да се каниш да им вземеш скъпоценностите? — попитах го.

— Че за какво са ми? — ухили ми се Ирландеца. — Да ги продам в Йорк? Не, просто ще оставя послание на Александър от Лисабон. Вие вървете — той посочи към конете ни. — Дьо Монтегю, отведи дамата. По-добре да не става свидетелка на това, което ще стане — той се надигна. — Адът вече е погълнал тези грешници както вълк поглъща овца. Сега слугите на Сатаната ще напълнят устите им с разтопено олово. Искам Лисабонеца да знае, че него го чака същото — Озъл сякаш говореше на самия себе си, а обикновено приветливо му лице беше напрегнато и бледо.

И така, Дьо Монтегю ме хвана за лакътя и ме поведе към мястото, където бяхме спънали конете си. Понечих да погледна назад, но той бързо ме избута в някакъв малък проход, образувал се между плъзналия навсякъде прещип. Седнах на един камък. Дьо Монтегю ми подаде мяха си с вино и ме накара да изпия няколко глътки. После зачакахме в мълчание. Из пътеката отекваха зловещи звуци. Постепенно ужасът започна да ме напуска. Усетих вкуса на виното в устата си и тежестта в краката си. Дърветата и храстите наоколо се огъваха под напора на вятъра. Във въздуха се носеше миризмата на конска пот, кажа и диви цветя. Чу се крясък на корморан, последван от дрезгавото грачене на кръжащите над главите ни гарвани. Времето минаваше. Дьо Монтегю седна и затвори очи, а устните му се раздвижиха в беззвучна молитва. Най-после Озъл се присъедини към нас. Дрехите на един от мъртъвците, които беше използвал като престилка, бяха целите оплискани с кръв. Той ги свали и ги захвърли в храстите.

— Приключих — промърмори той. — Свърши се.

После Дьо Монтегю докара конете ни и ние ги яхнахме. Озъл предположи, че другите нокталии още преследват останалите от групичката ни и се оказа напълно прав — по пътя през пустите поля до първото селце не срещнахме никаква опасност. Там пък се присламчихме към някакъв керван с каруци, който караше провизии за манастира, и продължихме пътуването си с него. Озъл и Дьо Монтегю яздеха пред мен и тихичко си приказваха, а аз почти заспивах върху седлото и само от време на време се сепвах от шумовете наоколо. Минахме през Микългейт Бар, прекосихме главната улица и се упътихме към моста над Ус. На стъпалата на параклиса „Свети архангел Михаил“, който се намираше точно на входа на моста, се беше събрала цяла тълпа просяци. Щом ни видя да приближаваме, един от тях мигом се втурна към нас и сграбчи юздите на Озъл, молейки го за милостиня. Направи ми впечатление, че видът му е доста необичаен за просяк — мускулите му бяха напращели, а кожата му — загоряла. Едва ли беше получил този загар под ледения вятър на Йорк. По-вероятно беше да се е излагал на слънцето на Утремер30. Този мъж явно беше дегизиран тамплиер. Озъл намери някаква дребна монета, подхвърли му я и препусна напред.