Каин и Авел [bg]

Владек изгаряше от нетърпение да узнае.

През нощта Хелена Кожекевич се запретна да стяга багажа на Владек и Флорентина, макар че щеше да й отнеме съвсем малко време да приготви багажа и на цялото семейство. На заранта всички излязоха пред къщата, за да изпратят двете деца, които, стиснали под мишница по един увит в хартия пакет, поеха към замъка. Стройна и прелестна, Флорентина се разплака и току се обръщаше да маха, докато Владек — нисичък и грозноват, дори не погледна назад. Момичето го стискаше здраво за ръка чак докато стигнаха замъка на барона. Сега вече си бяха разменили местата — не Владек зависеше от Флорентина, а тя от него.

Почукаха плахо на огромната дъбова порта и им отвори достолепен мъж във везана зелена ливрея, който очевидно ги очакваше. Двете деца се бяха захласвали по сивите униформи на войниците в града, които охраняваха руско-полската граница наблизо, ала никога не бяха и зървали такъв възхитителен човек като прислужника в ливрея, който се извисяваше над тях и очевидно бе много важен тук. Във вестибюла имаше дебел килим и Владек се втренчи в зелено-червените шарки, изумен от тяхната прелест — дали да не се изуе? После се изненада, когато тръгна по килима, но не чу стъпките си. Изумителният мъж ги отведе в стаите им в западното крило. Ама как така ще спят в отделни стаи, недоумяваха децата. Добре поне че имаше междинна врата, значи нямаше да се делят. Всъщност доста дълго продължиха да спят в едно легло.

След като си подредиха нещата, Флорентина беше отведена в кухнята, а Владек — в една от детските стаи в южното крило на замъка, да се запознае с Лев, сина на барона. Лев беше високо красиво момче, което посрещна изключително мило и гостоприемно Владек, затова, изненадан и зарадван, той реши да не се цупи и да не си придава важности, както първоначално бе смятал да постъпи. Лев беше самотно дете, нямаше с кого да си играе, ако не се брои бавачката, предана литовка, която в началото му беше дойка, а след преждевременната кончина на майка му бе поела всички грижи за него. Беше много доволен, че вече си има другарче — възпълното хлапе, дошло от гората. И двамата знаеха, че поне в едно са равни.

Лев начаса предложи на Владек да му покаже замъка и двамата посветиха на обиколката цялата сутрин. Владек бе смаян колко огромна е постройката и колко скъпи — покъщнината и пердетата. Във всяка стая имаше килим като онзи във вестибюла! Но не си призна пред Лев, че е зашеметен — все пак си бе спечелил със собствен труд мястото в замъка. Синът на барона му обясни, че основната част от сградата е в ранноготически стил, сякаш Владек знаеше какво е това „готически“. Той кимна. Сетне Лев отведе новото си приятелче долу в огромната изба с рафтове, отрупани с бутилки, покрити с прах и паяжини. На Владек му хареса най-много в просторната трапезария със сводест таван, с дебели стълбове и застлан с плочник под. Навред по стените бяха накачени глави на препарирани животни. Лев му показа главата на бизона, на мечката, на лоса, на глигана и на вълчицата. В дъното на помещението се виждаше прекрасният герб на барона, сложен под рогата на огромен елен. Девизът на рода Розновски гласеше: „Щастието се усмихва само на смелите“. След обяда, от който Владек почти не хапна, тъй като не знаеше как се държат вилица и нож, той се запозна с двамата си учители, които не го посрещнаха чак толкова радушно, а на вечерта се покатери на най-дългото легло, което бе виждал през живота си, и разказа на Флорентина за своите приключения. Тя не свали развълнувани очи от лицето му, нито пък затвори уста, толкова прехласнато го слушаше, особено докато й разправяше за ножа и вилицата, които й описа със стиснатите пръсти на дясната ръка и с разперените — на лявата.