Колекционерът на татуировки [bg]

— Като какъв трябва да се представи Валенса?

— Като сподвижник на Логан. Точно какъв, не знам. Трябва да помисля. Но трябва да е загадъчен, опасен тип. — Райм се намръщи. — Иска ми се да не приличаше на момченце от църковен хор. Всъщност пял ли си в хора?

— И аз, и брат ми.

— Е, сега ще трябва да се преструваш на гадняр.

— Не забравяй, че трябва да изглеждаш опасен — напомни Сакс. — И загадъчен, макар че това ще е по-лесно.

Том донесе на Райм кафе в чаша, снабдена със сламка. Явно бе забелязал жадния му поглед към чашата на Сакс. Той кимна за благодарност.

Стара семейна двойка…

— Олекна ми, Линкълн — отбеляза Том. — За момент наистина си помислих, че си се разнежил. Беше смущаващо. Но сега, като знам, че е план за разкриване на близките на покойника, това върна вярата ми в теб.

— Близко е до ума — измърмори Райм. — Знаеш ли, аз не съм чак такова студенокръвно, за каквото ме мислят всички.

По ирония той наистина искаше да изпрати цветя и по сантиментални причини — за да засвидетелства уважение на един достоен противник. Подозираше, че Часовникаря би направил същото за него.

Гледна точка за смъртта едно и Гледна точка за смъртта две, разбира се, не се изключваха взаимно.

Райм се сепна.

— Какво? — попита Сакс.

— Каква е температурата навън?

— Около нулата.

— Предното стълбище заледено ли е? — Къщата му имаше стълби и рампа за инвалидни колички.

— Задното беше. Предполагам, че и предното е заледено.

— Мисля, че имаме гости.

Макар да нямаше твърди доказателства, Райм вярваше, че след злополуката, лишила го от голяма част от сетивата му, онези, които се бяха съхранили, се бяха изострили. Най-вече слухът. Бе чул скърцане на ледени кристалчета под нечии крака на предното стълбище.

След няколко секунди се позвъни и Том отиде да отвори.

Шумът от стъпките, приближаващи се по коридора, издаде кой е посетителят.

— Лон.

Детектив първи ранг Лон Селито се показа зад ъгъла и мина през сводестия вход на лабораторията, като събличаше палтото си „Бърбъри“. Беше тъмносиво на цвят и измачкано, което бе характерно за повечето му дрехи заради пълнотата и небрежността му. Райм се питаше защо не носи повече тъмни дрехи, така нямаше да личи колко са измачкани. Но след като Селито свали палтото и се настани на един плетен стол, тъмносиньото му сако отдолу също се оказа цялото в гънки.

— Кофти време — измърмори детективът, като изтръска няколко снежинки от прошарената си коса. Проследи ги с поглед. — Оп, извинявам се.

Том му каза да не се притеснява и му донесе кафе.

— Кофти — повтори детективът.

Обгърна чашата с длани, както бе направила Сакс преди това. Загледа се през прозореца, където зад соколите се виждаха сипещи се мокри снежинки, мъгла и черни клони. И почти нищо друго от Сентръл Парк.