Обречена на теб [bg]

Да, Кари трябваше да се обвърже с Трей много по-рано, вместо да си държи и двете вратички отворени, но добре разбирах страха, който се криеше зад действията му.

Отлично познавах мислите, които минават през ума на човек, преживял насилие като мен и Кари, но накрая все пак успял да създаде връзка с прекрасен човек, който истински го обича.

Когато нещата са прекалено хубави, за да са истински, как можеш да повярваш в тях?

Освен това съчувствах на Трей и ако той решеше да напусне Кари, щях да уважа решението му. Но от дълго време насам този мъж беше най-доброто, което се бе случвало на Кари. Щях да бъда изключително разочарована, ако двамата се разделят.

„Какво каза?“

„Ще ти обясня, като се видим.“

„Кари! Държиш се гадно.“

Тъкмо минавах през вратата, когато той ми отговори: „На мен ли ми казваш какво е гадно?“

Стана ми мъчно — това определено не можеше да се изтълкува като добра новина.

„Обичам те безумно, Кари Тейлър“ — написах.

„И аз те обичам, бебчо.“

— Ева!

Майка ми прекоси разстоянието помежду ни, обута в сандали на тънки токчета. Не можеше да остане незабелязана дори сред тълпата, която влизаше и излизаше от „Кросфайър" по време на обедната почивка. Моника Стантън би трябвало да се загуби сред морето от костюми заради дребния си ръст, но привличаше към себе си огромно внимание, така че бе невъзможно да ѝ се случи.

Чар. Чувственост. Деликатност. Това бе взривоопасната комбинация, която бе превърнала Мерилин Монро в звезда и която описваше идеално майка ми. Облечена в морскосин гащеризон без ръкави, Моника Стантън изглеждаше по-млада от годините си и по-уверена, отколкото беше в действителност. Пантерите на „Картие" обгръщаха врата и едната ѝ китка и недвусмислено показваха на всички наоколо, че тази жена обича лукса.

Дойде право при мен и ме прегърна, с което ме изненада.

— Мамо.

— Добре ли си? — Отдръпна се назад и се вгледа внимателно в лицето ми.

— Какво? Да. Защо?

— Баща ти се обади.

— О! — Погледнах я предпазливо. — Не прие новината много добре.

— Така е. — Хвана ме под ръка и двете се отправихме към вратата. — Но ще се справи. Не беше съвсем готов да те пусне да си отидеш.

— Защото му напомням за теб.

Според баща ми майка ми беше тази, която го бе напуснала. Все още я обичаше, макар че се бяха разделили преди повече от две десетилетия.

— Глупости, Ева. Между нас има прилики, но ти си много по-интересна.

Думите ѝ ме накараха да се разсмея.

— Гидиън казва, че съм интересна.

Моника се усмихна широко, при което мъжът, който минавате покрай нас, се спъна в

собствения си крак.

— Разбира се. Гидиън е ценител на женската красота. Ти си изключително красива, но само по себе си това не би било достатъчно, за да поиска да се ожени за теб.