Прагът на вечността [bg]

Трябва да е бил отегчен, с горчивина си помисли тя. Несъмнено проектът беше начин да прекарва вечерите с жена, която не обича. Бракът им беше като този макет — паянтово копие на истинското нещо.

Отиде до прозореца и загледа дъжда. След минута един жълтеникав Трабант 500 спря до бордюра и Ханс слезе.

Как смееше да идва тук сега?

Ребека със замах отвори прозореца, без да обръща внимание на дъжда, който нахлу вътре, и викна:

— Махай се!

Ханс спря на мокрия тротоар и погледна нагоре.

Очите на Ребека се спряха на чифт негови обуща на пода. Бяха изработени на ръка от един стар обущар, когото Ханс беше открил. Взе едната и я хвърли по него. Изстрелът беше добър и макар Ханс да мръдна, обувката го улучи по темето.

— Смахната краво! — викна той.

Вали и Лили дойдоха в стаята. Застанаха на прага и загледаха голямата си сестра, като че се беше превърнала в друг човек, което може и да беше истина.

— Ти се ожени по нареждане на ЩАЗИ! — кресна Ребека през прозореца. — Кой от двама ни е смахнат?

Хвърли втората обувка и не улучи.

— Какво правиш? — потресено попита Лили.

Вали се усмихна и рече:

— Луда работа.

Навън двама минувачи бяха спрели да позяпат, а една съседка застана на прага и загледа очарована. Ханс ги изгледа свирепо. Беше горделив и за него беше мъчение да го правят на глупак пред хората.

Ребека се озърна за още нещо, с което да го замери, и съгледа кибритения макет на Бранденбургската врата.

Той стоеше върху шперплатова плоскост. Вдигна го. Тежък беше, но тя щеше да се справи.

— Олеле мале — възкликна Вали.

Ребека отнесе макета до прозореца.

— Да не си посмяла! — кресна Ханс. — Това е мое!

Ребека опря шперплатовата плоскост на перваза.

— Ти съсипа живота ми, бияч от ЩАЗИ! — викна тя.

Една жена от зяпачите долу се разсмя, презрителен високомерен кикот, който звънна над шума от дъжда. Ханс пламна от гняв и се озърна да види кой се смее, но не успя. Да му се присмиват беше най-тежкото мъчение за него.

— Прибери макета, кучко! — ревна той. — Работих по него цяла година!

— И аз работих толкова по нашия брак — отвърна Ребека и вдигна макета.

— Заповядвам ти! — викна Ханс.

Ребека вдигна модела през прозореца и го пусна.

Той се превъртя във въздуха, така че плоскостта остана отгоре, а квадригата — отдолу. Пада дълго и Ребека като че увисна в този проточил се миг. После макетът се стовари в настлания с камъни преден двор с шум като от мачкане на хартия. Пръсна се и кибритените клечки се разхвърчаха, после спря на мокрите камъни като лъчисто украшение от разруха. Плоскостта лежеше, а всичко, което беше върху нея, беше смазано до неузнаваемост.