Прагът на вечността [bg]

— Разбирам това — всъщност Ребека виждаше, че младият полицай действа слепешката. Беше я проверил в работата, но не знаеше нищо за прословутото й семейство. Ако Шолц беше проверил произхода й, никога нямаше да се обърне към нея.

Можеше да си представи как е станало. Хофман беше една от най-разпространените фамилии, а и Ребека не беше необичайно име. Някой зелен новобранец лесно би могъл да се обърка и да разследва неправилната Ребека Хофман.

Той продължи.

— Но хората, които вършат тази работа, трябва да са напълно честни и заслужаващи доверие.

Толкова беше нелепо, че Ребека почти се разсмя.

— Честни и заслужаващи доверие? — повтори тя. — За да шпионират приятелите си?

— Абсолютно — той явно не си даваше сметка за иронията. — Има и предимства — той сниши глас: — Ще станете една от нас.

— Не знам какво да кажа.

— Не е нужно да решавате сега. Идете си у дома и помислете. Но не го обсъждайте с никого. Трябва да е тайна, очевидно.

— Очевидно — Ребека започна да изпитва облекчение. Шолц скоро щеше да узнае, че тя е неподходяща за намеренията му и да оттегли предложението си. Но в този момент той надали можеше да се върне към твърденията си, че тя пропагандира западния империализъм. Навярно можеше да се измъкне от това невредима.

Шолц се изправи и Ребека го последва. Възможно ли беше посещението й в главната квартира на ЩАЗИ да завърши толкова леко? Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

Шолц вежливо задържа вратата и я придружи по жълтия коридор. Групичка от пет-шест полицаи стоеше до вратата на асансьора и разговаряше оживено. Единият беше изумително познат: висок, широкоплещест и леко прегърбен мъж с добре познат на Ребека светлосив фланелен костюм. Тя го зяпаше неразбиращо на път към асансьора.

Това беше нейният съпруг, Ханс.

Защо беше тук? Първата й ужасена мисъл беше, че и той е на разпит. Но след миг от позата на всички разбра, че не се държат с него като със заподозрян.

Какво тогава? Сърцето й блъскаше от страх, но от какво се боеше?

Може би работата в Министерството на правосъдието го води тук от време на време, помисли тя. После чу как един от другите мъже му казва:

— Но при цялото ми уважение, лейтенант… — Ребека не чу остатъка от изречението. Лейтенант? Държавните служители нямаха военни чинове — освен в полицията…

Тогава Ханс я видя.

Тя гледаше как противоречиви чувства се редуват на лицето му — мъжете бяха лесни за разгадаване. Първо се намуси с удивлението на човек, който вижда нещо познато в необичайна среда, като ряпа в библиотека. После очите му се ококориха потресено, когато осъзна, че видяното е истина, и зяпна леко. Но изражението, което последва, я потресе най-силно: страните му потъмняха от срам и очите му се отместиха от нея в непогрешимо виновен поглед.