Прагът на вечността [bg]

— Господин Реншоу каза ли нещо?

— Не, по дяволите, той още нищо не знае за това. Но съвсем скоро ще узнае, ако те арестуват.

Реншоу беше от Бъфало, приятел от детинство на Грег и старши партньор в престижната вашингтонска правна фирма Фосет Реншоу. Предишното лято Грег уреди на Джордж работа през ваканцията като юридически помощник там и, както и двамата се бяха надявали, временният пост доведе до предложение за работа след дипломирането. Беше голям удар: Джордж щеше да е първият негър, който работи във фирмата нещо различно от чистач.

Джордж отговори малко раздразнено.

— Участниците в Похода на свободата не са закононарушители. Ние опитваме да доведем до прилагане на закона. Сегрегационистите са престъпниците. Очаквах юрист като Реншоу да го разбира.

— Разбира го. Но въпреки това не може да вземе на работа човек, който си е имал неприятности с полицията. Повярвай ми, същото щеше да е и ако ти беше бял.

— Но ние сме на страната на закона!

— Животът е несправедлив. Студентските дни свършиха — добре дошъл в истинския свят.

Водачът се провикна.

— Всички вземете билетите и си чекирайте багажа.

Джордж стана.

— Не мога да те разубедя, нали? — попита Грег.

Изглеждаше толкова нещастен, че на Джордж му се прииска да може да се предаде, ала не можеше.

— Не, решил съм го — отговори той.

— Тогава, моля те, просто опитай да внимаваш.

Джордж беше трогнат.

— Късметлия съм, че имам кой да се тревожи за мен. Знам го.

Грег стисна ръката му и тихо си тръгна.

Джордж се нареди с останалите на опашката пред гишето и купи билет до Ню Орлиънс. Отиде до синьо-сивия автобус и даде чантата си, за да я натоварят в багажника. На страната на автобуса беше нарисувана хрътка и лозунг „Толкова е удобно да вземете автобуса… и да оставите карането на нас“. Джордж се качи.

Един организатор го насочи към място в предната част. На други беше казано да насядат в междурасови двойки. Шофьорът не обърна внимание на участниците в Похода и редовните пътници не изглеждаха повече от умерено любопитни. Джордж отвори книгата, която майка му му даде, и прочете първия ред.

След малко организаторът прати една от жените да седне до него. Той й кимна доволно. Беше я срещал вече няколко пъти и я харесваше. Името й беше Мария Самърс. Беше скромно облечена в светлосива памучна затворена рокля и клоширани поли. Кожата й беше с наситен тъмен цвят като кожата на майката на Джордж, имаше сладък плосък нос и устни, които го караха да мисли за целувки. Знаеше, че учи в юридическия факултет и също като на него й предстои да се дипломира, затова навярно бяха на една възраст. Предполагаше, че е не само умна, но и решителна: налагаше се, щом беше влязла в юридическия при два фактора срещу нея — че е жена и че е чернокожа.