Черният флаг [bg]
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789543892808
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черният флаг [bg]». Краткое содержание книги:
„Някога воювах в името на краля. Подчинявах се на хора с власт и богатство. Сега не служа на никого. Верен съм единствено на екипажа си. Заедно ще си върнем това, което по право ни принадлежи. С кръв и стомана ще се изправим пред могъщите. Капитаните ще проклинат флага ни, кралете ще се страхуват от него. Докато империите произвеждат богатства, ние ще сме там, за да ги обезкървим!“ Едуард Кенуей
— С удоволствие, сър.
Няколко крачки ме деляха от тях. Очите на Албърт се стрелкаха ту ужасено към Уилсън, ту умолително към мен. Стиснах зъби. Малкото копеле провали замисъла ми, а сега ме моли за помощ. Да върви по дяволите, мина ми през ума.
Уилсън обаче, стиснал го за врата с една ръка, го удари с юмрук по корема с другата и това промени решението ми. Същото чувство за справедливост, обзело ме в кръчмата, пламна отново и аз се втурнах да защитя Албърт.
— Хей! — изкрещях и Уилсън се извърна към мен.
Отблизо изглеждаше още по-едър и грозен, ала аз го бях видял да удря дете и кръвта ми кипеше. Не е особено джентълменски начин да се биеш, ала знаех от опит — и от двете страни на мелето — че няма по-бърза и сигурна тактика да повалиш противника. Пуснах в действие коляното си. Забих го в слабините му, имам предвид. Светкавично и силно. Огромният ръмжащ насилник, готов да посрещне нападението ми, се сгърчи одве, застена и се строполи на земята.
Без да обръщам внимание на ядните крясъци на Матю Хаг, сграбчих Албърт и му наредих:
— Извини се на дамата!
— Съжалявам, госпожице — подчини се Албърт.
— Офейквай! — заповядах му и посочих към пристана.
Без да чака втора покана, той изчезна яко дим, предизвиквайки нова порция възмущение от страна на Матю Хаг. Аз пък благодарих Богу, че Албърт е вън от играта и няма как да ме издаде.
Спасих Албърт от побоя, ала триумфът ми бе мимолетен и безспорно нямах време да му се насладя. Уилсън вече се бе изправил на крака и макар слабините му сигурно да туптяха болезнено, в момента изпитваше само и единствено гняв. Беше и бърз — преди да успея да реагирам, ме сграбчи и ме стисна здраво. Пробвах да се отдръпна, да го ударя с рамо и да забия юмрук в слънчевия му сплит, но нямах замах. Той ме блокира с тяло и ме помъкна по кея, ръмжейки и от задоволство, и от усилието да ме влачи. Хората се разпръскваха да му сторят път. В честна битка имах шанс срещу него, ала той използваше предимството на силата си и бързината, подклаждана от яростта, и след секунда краката ми заритаха във въздуха и полетях към водата.
Е, винаги съм мечтал да отплавам в открито море. Под съпровода на звучния смях на зяпачите се закатерих нагоре по най-близката въжена стълба. Каролин, Роуз, Хаг и двамата му лакеи си бяха тръгнали. Една ръка се протегна към мен.
— Дай да ти помогна, приятелю — изрече нечий глас.
Погледнах благодарно нагоре и понечих да уловя дланта на добрия самарянин, ала видях ухиленото лице на Том Кобли да наднича над ръба на кея.
— Жалко, че не си нося мускета — заяви той и юмрукът му срещна лицето ми, запращайки ме обратно във водата.
6.
От Том Кобли нямаше и помен, ала Уилсън явно бе решил да се поразтъпче отново по кея. Сигурно беше изпратил Хаг и Каролин до дома й и бързо се бе върнал на пристанището. Намери ме седнал на стълбите да си ближа раните. Сянката му падна върху мен и аз вдигнах поглед. Видях го и сърцето ми подскочи.
— Ако си дошъл за втори опит, този път няма да ти е толкова лесно — предупредих го.
— Спор няма — отвърна той, без да трепне, — но не смятам да те хвърлям пак в морето, Кенуей.
Погледнах го остро.
— Да, момче, имам шпиони и те ми докладваха, че младеж на име Едуард Кенуей разпитва за Каролин Скот. Миналата седмица същият джентълмен на име Едуард Кенуей участвал в сбиване пред „Олд Шилейла“ на пътя за Хадъртън. По това време госпожица Скот също била на пътя за Хадъртън. Търсела изчезналата си прислужница. Следователно с госпожица Скот сте се поразговорили след схватката.
Приведе се толкова близо до мен, че от устата му ме лъхна миризма на престояло кафе — доказателство, ако изобщо бе необходимо доказателство, че не е уплашен ни най-малко нито от мен, нито от страховитата ми репутация.
— На прав път ли съм, мастър Кенуей?
— Възможно е.
— Така си и мислех — кимна той. — На колко години си, момче? На седемнайсет? Горе-долу колкото госпожица Скот, нали? Струва ми се, че си хлътнал по нея. Прав ли съм?
— Възможно е.
— Мисля, че съм. Ще го кажа само веднъж и няма да повтарям — госпожица Скот е сгодена за господин Хаг с благословията на родителите им… — Той ме изправи на крака, приковал ръцете ми към тялото. Твърде мокър, раздърпан и изтощен да се съпротивлявам, разбрах какво ще последва. — Видя ли те пак да се навърташ край нея или да привличаш вниманието й с глупави фокуси, няма да се отървеш само с баня в морето. Схващаш ли?
Кимнах.
— Ами коляното в слабините?
— О, това е лично — усмихна се мрачно той.