Черният флаг [bg]

— А какво прави тук младата дама? — посочи момичето, седнало в пиянски ступор на земята.

— О, мадам, извинете, мадам, приятелка ни е, но пийна повечко…

Лицето на ездачката потъмня.

— Определено не ви е приятелка. Прислужница ни е и ако не се прибере у дома, преди мама да разбере, че я няма, ще бъде прислужница без работа.

Изгледа втренчено мъжете един по един.

— Познавам ви и разбирам какво точно е станало тук. Оставете младежа на мира и се махайте, ако искате простъпката да ви се размине безнаказано.

Кланяйки се раболепно, Кобли и глутницата му се качиха в каруцата си и потеглиха. Жената коленичи до мен и ми проговори с променен мек глас, в който долових загриженост.

— Казвам се Каролин Скот. Семейството ми живее на Хокинс Лейн в Бристол. Позволете ми да ви заведа там и да ви превържа раните.

— Не бива, милейди — изправих се аз и се опитах да се усмихна. — Чака ме работа.

Тя стана, сбърчила чело.

— Разбирам… А правилно ли прецених ситуацията?

Взех си шапката и я заизтупвах от прахоляка. Сега изглеждаше още по-дрипава.

— Да, милейди.

— Значи ви дължа благодарност. Роуз също, щом изтрезнее. Своенравно момиче е, не е от най-сговорчивите прислужници, но въпреки това не искам да страда, задето е лудетина.

В онзи момент реших, че Каролин е ангел, и докато й помагах да се настани на седлото, прегърнала Роуз, която се олюляваше над врата на коня, внезапно ме осени идея.

— Ще ви видя ли отново, милейди? За да ви благодаря, както подобава, когато изглеждам малко по-представително от сега?

Тя ме погледна тъжно.

— Опасявам се, че татко не би ми разрешил — отвърна, дръпна поводите и препусна.

Същата вечер седях под сламения покрив на къщата ни и се взирах в пасбищата, докато слънцето се скриваше зад хълмовете. Обикновено в такива моменти мислех как да избягам от отреденото ми бъдеще.

Онази нощ мислех за Каролин. Каролин Скот от Хопкинс Лейн.