Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Когато се замисля за това от дистанцията на времето, си давам сметка, че вероятно съм от малкото черни елфи, шокирали се от жестокости. В крайна сметка изтезанията са сред най-върховните наслади измежду Странните Удоволствия.

Ала аз вече се бях отрекъл от тези удоволствия и сърцето ми се сви, щом зърнах Крау, моя добър, сърдечен приятел, разпънат по най-варварски начин върху стената на колибата. Ръцете и краката му бяха приковани с гвоздеи за нея, а челото му бе стегнато от желязна корона от шипове, които бяха разранили лицето му. Тялото му бе покрито с множество прободни рани, ала той все още беше жив.

Крау забеляза присъствието ми, тъй като надигна клюмналата си глава и пророни:

— Те я отмъкнаха, синко. Отмъкнаха дъщеря ми.

Страх изпълни сърцето ми и го стисна като ледена ръка.

— Кой? Кой е отмъкнал? — приближих го аз, а тялото ми се обля от студена пот. Лерта, моята Лерта. Не и отново…

— Тамплиери от Санпар, столицата на нашето кралство… търсели са я, защото е магьосница… — Крау ме погледна измъчено. — Навремето те убиха жена ми, нейната майка. Сега искат нея.

И издъхна.

Светът ми се срина от тази история.

Нима религията, макар този път чужда за мен, щеше да продължи да ми отнема всички, които обичах?

Сега, след като Крау ми прошепна тези думи, всичко се изясни, включително и начинът, по който бе убит. Неговата смърт бе зловеща пародия на Колелото на Мъченията — древният инструмент, на който Сталкерите на Мрака бяха разпънали Томан Изкупителя, бога на озарението. Според легендите на хората тази саможертва освободила човеците от властта на Рамкар-Дамн, Господаря на Всемирния Мрак, и им позволила да се присъединят към светлите елфи и джуджетата в борбата с нашия народ.