Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Следващите месеци познах какво означава истинско, а не Странно удоволствие. Бях сигурен, и все още съм, че дори в Чудноомайните поля никой бог не може да ми даде тази радост, която изпитах тогава с Лерта, когато любовта ни лумна.

Крау също ни се радваше. О, в началото сумтеше, ругаеше ме, караше й се, но го усещах, че вътрешно е щастлив. Предполагам, че отстрани сме изглеждали, както биха казали хората, сладки.

Сладък черен елф.

Като дървено желязо.

Един ден Крау ми рече:

— Да си жив и здрав, момко, знам, че дъщеря ми е в сигурни ръце.

Обаче аз се измъчвах от нещо, една тревога не ми даваше покой. Дълго време не исках да я споделям с Лерта, ала тя винаги, винаги разбираше, когато нещо ме мъчи. И ме притискаше, докато не си кажа.

— Аз ще живея още дълго, много дълго — накрая й признах аз, — а ти си човек.

— И те е страх, че ще стана стара и грозна, нали? — подхвърли тя.

— Не! — извиках. — Ще те обичам винаги. Всякога. Но дали ти…

— Би било трогателно ти да си все така млад и красив, когато аз ще съм надебеляла лелка — прекъсна ме Лерта. — За жалост обаче ще те разочаровам. Аз съм на седемдесет.

— Какво?! — зяпнах аз. — Но нали хората…

— Хората живеят малко, да, така е, за съжаление… — Лерта се натъжи за миг, — но аз съм магьосница, а не обикновен човек. Магията ни прави дълголетни. И дори мога да правя Крау дълголетен, макар с другите да не се получава. Може би защото той ми е баща.

Стоях зяпнал, невярващ.

Единствената ми тревога се оказа напразна.

Сега щяхме да сме заедно дълго, дълго време.

— Спокойно — чух гласа на новодошлия Крау зад мен, — аз пък съм само на сто и десет. Все още си по-дърт от мен, дядо! — и той се засмя.

И двамата с Лерта се засмяхме с него…

Бяха хубави дни, макар че зимата се оказа люта.

Докато един ден те не дойдоха заедно с виелицата.