Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Във времето, в което не спяхме и нямаше посетители, Лерта започна да ме учи на езика на хората. Когато напреднахме с думите, той ми се видя по-просто устроен спрямо този на елфите. Научих как хората наричат „човек“, „елф“, „гоблин“, „демон“, „маса“, „стол“, „колиба“, „здрав“, „болен“, „рана“, как се поздравяват, разбрах, че брадатият човек е неин баща и се казва Крау и лека-полека проговорих техния език, макар и със странен акцент, който я караше да се смее.

Това бе странно, защото ако някой в Града на Странните Удоволствия ми се изсмееше, щях на мига да му отрежа езика. Тук обаче позволявах на тази смъртна селска жена да се забавлява с опитите ми да извъртя финия си език така, че да говоря тяхната груба и недодялана реч. Помня, че понякога бях позволявал и на Лертиена да ми се подсмихва, ала това бе доста отдавна и не исках да мисля за странните прилики между двете. Не исках да разправям много за себе си, но успокоих Крау, че не съм предвестник на по-голям отряд, а изгнаник — отне ми десет минути, докато открия подходящата дума в техния речников фонд. Не уточних причините, поради които съм напуснал черните елфи, но им разказах за моя сблъсък с Йети, който силно заинтересува Крау.

— Никой никога не е сразявал Йети в бой, момче — промърмори той. — Ти си един дяволски късметлия.

Много ме досмеша, когато ме нарече момче. Вярно е, че черните, а и обикновените елфи изглеждат младолики на хората със своите елегантни черти, отличаващи се с фини нос и челюст, заострени уши, спускащи се почти под ъгъл вежди и бледа кожа, която не се сбръчкваше никога. Също тъй е вярно, че за елф аз все още бях млад мъж, ала въпреки това със своите сто и седемдесет години бях безкрайно по-стар от този човек, който вероятно беше на не повече от петдесет. Щом научи за това, Крау се намръщи още повече.

— Тогава ще ти викам дядо — отсече рязко той.

Лерта се засмя звънко на думите му и аз отново, противно на всякаква логика, се присъединих към смеха й. Тя ме караше да се чувствам особено, някак жив, затова й позволявах много неща, които в друга ситуация бих сметнал за недопустими — например това да си играе с лъскавите ми черни кичури. Тя имаше навика да ги навива около пръста си и аз не й се сърдех, дори когато веднъж ме оскуба.

Честно казано, даже да й се бях разсърдил, едва ли бях в състояние да сторя много. Тя ме уверяваше, че се възстановявам бързо и безвъзвратно, но аз не го усещах така. Отне ми много време, докато се науча отново да ставам, а бях отвикнал и да ходя. Привикването да го правя наново не беше толкова лесно, колкото исках, и помня, че първия път трябваше да се подпирам на нея, което ми се видя много унизително, макар и не неприятно. За сметка на това много се зарадвах, когато видях, че те са прибрали оръжията ми. Дори си позволих да разкажа на Лерта как са изковани, а това я впечатли много.