Знакът на жрицата [bg]

— Сигурна съм — рече ми мама. — Защото ако нашият Давин не може да ни погледне в очите, когато стане мъж, то значи съм го възпитала лошо, нали?

И с това целеше да ме накара да се усмихна. Но аз не можех. В този момент се чу едно предупредително излайване „джаф!“ от Пес, нашето голямо сиво куче, което се припичаше на слънце в края на козарника, но сега се бе изправило. Мама ме пусна.

— Прибери се вътре и си избърши очите, съкровище — каза ми тя. — Идват ни гости.

Беше един мъж от клана на Лаклан — слаб, тъмнокос господин с изискани маниери. Беше добре облечен, с вълнено наметало в цветовете на клана Лаклан. На пояса си носеше нещо, което наподобяваше сребърна верига.

— Хванахте ли търговеца на деца? — изстрелях аз само като видях жълто-червената му горна дреха.

Той точно щеше да ме погледне, но се спря навреме.

— Не, медамина — отвърна ми учтиво. — Все още е на свобода. Най-вероятно е избягал долу, в долината. Не, за съжаление идвам по друг повод, имаме отново нужда от Жрицата, ако тя няма нищо против.

Устните на мама побеляха. Последния път й се отрази толкова зле, че трябваше да пие валерианови капки в продължение на две седмици, за да спи спокойно през нощта.

— Много малко време мина — казах аз кисело. — Нима в клана на Лаклан се вършат толкова много престъпления?

— Дина! — сряза ме мама строго и аз веднага съжалих за думите си. Планинците можеха да бъдат ужасни, когато някой наранеше честта на клана им. Но мъжът с лакланското наметало само се усмихна.

— Както казват хората, една беда рядко идва сама. Но този път не е толкова сериозно. Става въпрос само за няколко изчезнали овце.

Не звучеше така сърцераздирателно, както търговия с деца, и раменете на мама малко се поотпуснаха. Но тя все още изглеждаше уморена.

— Мамо — казах й, защото не можех да я гледам толкова бледа, притеснена и изтощена, — искаш ли аз да отида? Ако наистина е само заради няколко овце…