Оскар за смъртоносна роля [bg]

— Не, не, какво говориш! Винаги го затварям, преди да изляза. При това там има сигнализация. Ако не го затвориш, сирената ще пищи, веднага ще дотичат от охраната.

— Добре… — Валерий Петрович си отбеляза нещо в тефтера. — Сега вратите. Как се затварят?

— Нали ти разправях, имаме най-новата охранителна система. Някаква американска. Можеш да влезеш само с отпечатък на пръста си. Не мисля, че тази система може да се повреди. Или да се прекъсне.

— Добре… — още едно отбелязване. — Ами със самия сейф как стои работата?

— Сейфът е някакъв нов, малък. Също е вносен. Освен ключа има и код, но аз… — Таня горчиво въздъхна. — Не го използвах. Страхувах се да не го забравя или да го объркам. И без това в главата ми е пълна каша от кодове: пин код за кредитната карта, пин код за джиесема… И реших, че и кодът на сейфа ще ми дойде в повече…

— Ами ключът?

— Носех го на връзката си с другите ключове — от колата, от къщи…

— Къде ти стоят ключовете в работно време?

— В чантата. Никога не ги изваждам.

— А самата чанта?

— На бюрото ми — Таня сви рамене. — Или пък на стола. Или на перваза на прозореца. Изобщо, може да бъде къде ли не в пределите на моя кабинет.

— А у кого е резервният ключ от сейфа?

— Той е само един и е у мен.

— Не може да бъде — твърдо каза пастрокът й и я погледна над очилата си. — Винаги има резервен ключ.

Таня усети металически нотки в гласа му и вътрешно настръхна, като си представи колко зле са се чувствали онези хора, които полковник Ходасевич е разпитвал истински. Той изпитателно я гледаше.

— Казваш, че е имало резервен? — повтори объркано тя и извърна поглед. — Не зная… Не зная къде се пази този ключ.

За секунда я обхвана страх, точно като в детството й, сякаш е направила някоя беля в училище, получила е двойка или забележка от учителката и сега върви към къщи и потръпва, че Валерочка ще разбере и ще й се кара. Валерочка… Тя никога, дори в най-ранното си детство не го бе наричала татко и знаеше, че той не й е баща. Но Валера никога не й се караше. Никога. Майка й се караше и я наказваше. А Валерочка — не. Обаче независимо от това, Таня винаги се страхуваше не от майка си, а именно от него, когато сбъркаше нещо. Ето и сега тя нервно облиза устните си.

— Чаят вече е готов — каза тя.

В сравнение с детството, Таня умело се бе научила да скрива страха си и да владее емоциите си. И да променя посоката на разговора.

Тя наля от ароматния „Липтън“ в чашите.

— Има от маминия конфитюр, от цариградско грозде — предложи полковникът.

— Маминият, от цариградско грозде? — направи гримаса Таня. — Не искам. А бонбони нямаш ли?

— Не държа такива неща.

— Пак ли отслабваш?

— Опитвам се — той разпери ръце.

— Според мен, не ти се удава много — жестоко отбеляза тя.