Оскар за смъртоносна роля [bg]

Московският ресторант „Венеция“ беше съвсем нов и бе разположен много неудобно — отстрани на третото околовръстно шосе, така че засега нямаше кой знае каква клиентела.

Във вестибюла, под псевдоколоните, скучаеха десетина сервитьори с перуки и камизоли, а клиенти имаше само двама.

Единият беше към петдесетте, другият — сигурно на около трийсет, и двамата безупречно облечени и подстригани. Те седяха на една маса в ъгъла и тихо си приказваха. Пиеха червено вино и ядяха месо по неаполитански.

— Е, поздравявам те — каза по-младият. — Работата потръгна.

Събеседникът му небрежно кимна:

— Знам. Вече видях.

— Е, и как ти се стори? — с мазен глас попита младият.

Възрастният изкриви уста:

— Ще видим нататък как ще е…

Младият отмести чинията си, впи в събеседника си внимателен поглед и претенциозно попита:

— Какво искаш да кажеш?

Възрастният не се смути. Спокойно издържа погледа му и отвърна:

— Ами това, че засега твоята идея не ме впечатлява. — И твърдо отсече: — Дребнаво, банално, скучно.

— Но това е само началото — сви рамене младият. — Както се казва, само загрявката. Първата обиколка. А после вече всичко ще тръгне по-бързо. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-силни са усещанията.

— Колкото по-нататък, толкова по-добре, казваш, а? — кисело отвърна по-възрастният. — Пък аз мисля, че ударно трябваше да бъде именно началото. Хватката. Мълниеносният старт.