Чернооката блондинка [bg]

— От колко време го няма?

— Да видим… — замисли се старчето и пак присви очи. — Май за последно го видях преди шест-седем седмици.

— Сигурно не е споменал къде отива.

Той сви рамене.

— Дори не го видях кога е заминал. Просто един ден забелязах, че го няма.

— Как?

Той ме погледна и тръсна глава, все едно му е влязла вода в ухото.

— Какво как?

— Как разбрахте, че е заминал?

— Ами просто го нямаше, това е. — Помълча. — Ченге ли си?

— Нещо такова.

— По-точно?

— Частно ченге.

Той се изкиска и храчките в гърлото му се раздвижиха.

— Частното ченге не е никакво ченге. Мечтай си…

Въздъхнах. Като чуят, че си частен детектив, си въобразяват, че им е позволено да се държат с теб както си поискат. И май наистина може. Старецът ми се ухили до ушите, самодоволен като току-що снесла кокошка.

Огледах улицата в двете посоки. Закусвалня „Джос“. Пералня „Куик Клийн“. Сервиз за автомобили, където механик бърникаше в търбуха на шевролет, който не изглеждаше никак добре. Представих си как Клеър Кавендиш слиза от нещо ниско и спортно и оглежда всичко това със сбърчен нос.

— Какви хора водеше той тук? — попитах.

— Хора ли?

— Приятели. Компания за чашка. Колеги от света на киното.

— На киното ли?

Започваше да звучи като планинско ехо.

— Ами някакви приятелки? — попитах.

Въпросът предизвика истинска присмех. Не беше приятна за ухото.

— Някакви ли? — изграчи старчето. — Чуй ме, господине, този тип и сам не знаеше колко мадами върти. Почти всяка нощ беше с различна.

— Май сте го държали под око?

— Просто съм го мяркал, това е — отговори той нацупено и отбранително. — Преди ме будеха, толкова бяха шумни. Едно нощ някой строши бутилка на тротоара — май шампанско. Все едно снаряд избухна. А мадамата само се засмя.

— Съседите не се ли оплакваха от тези лудории?

Старецът ме изгледа съжалително.

— Какви съседи? — попита презрително.

Кимнах. Слънцето изобщо не ставаше по-хладно. Извадих носна кърпа и попих тила си. В разгара на лятото тук има дни, когато слънцето те обработва като горила, която бели банан.

— Е, все пак благодаря — казах и понечих да го заобиколя. Въздухът се диплеше над покрива на колата ми. Зачудих се колко ли се е нажежил воланът ми. Понякога си казвам, че ще се преместя в Англия, където е прохладно дори в горещниците.

— Не си първият, който пита за него — обади се старецът зад мен. Извърнах се.

— Така ли?

— Двама латиноси цъфнаха предната седмица.

— Мексиканци ли?

— Нали това ти казвам. Двама. Бяха се избарали, ама мехико с костюм и готина вратовръзка пак си е мехико, нали така?

Слънцето, което ми прижуряше в гръб, сега ме припичаше отпред. Усещах как горната ми устна се навлажнява.

— Вие говорихте ли с тях?

— Неее. Домъкнаха се в някаква кола, каквато не съм виждал, сигурно е правена там, при тях. Висока и широка като легло в бардак, с платнен покрив с дупки.