Риболовната комедия за един откраднат стомах
- Автор: Сейърс Дороти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимира Накова-Трачева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Риболовната комедия за един откраднат стомах». Краткое содержание книги:
— Хайде все пак да погледнем.
Макфърсън, който беше помръкнал пред перспективата да претърсват щателно рекичката, живна малко при тези думи.
— Това е добра идея! Можем да закараме колата почти до Гейтхаус и ще трябва да прекосим само две ниви.
Колата беше все още пред вратата; наетият шофьор се наслаждаваше на гостоприемството на вилата. Откъснаха го от топлите кифлички на Маги и тръгнаха надолу по пътя за Гейтхаус.
— Струва ми се, че тези чайки са се захванали много усърдно с нещо — каза Уимзи, докато прекосяваха втората нива.
Белите крила се събираха напред-назад във все по-тесни кръгове над жлътналата се плитчина. Вятърът разнасяше дрезгавите им крясъци. Уимзи мълчаливо посочи с ръка. Нещо дълго, някак неприлично на вид, подобно на мръсна кесия, лежеше на брега. Чайките, грачейки, се издигнаха нагоре, изпълнени с негодувание към натрапниците. Уимзи изтича напред, наведе се, изправи се отново, а между пръстите му висеше дългата торба.
— Вуйчо Джоузеф, предполагам — каза той и вдигна благовъзпитано шапка по едновремешния етикет, както вероятно е направил Станли при срещата си с Ливингстън насред Африка.
— Чайките са го накълвали тук-там — каза Джок. — Малко жилав ще е за тях. Почти нищо не са му направили.
— Няма ли да го отворите? — попита нетърпеливо Макфърсън.
— Не тук — отвърна Уимзи. — Може да загубим нещо. — Той пусна вуйчо Джоузеф в рибарската чанта на Джок. — Първо ще го занесем вкъщи и ще го покажем на Робърт.
Робърт ги посрещна със зле прикривано раздразнение.
— Бяхме за риба — каза весело Уимзи. — Погледнете нашата малка хубава рибка. — Той претегли на ръка улова. — Какво има в тази рибка, мистър Фъргюсън?
— Представа си нямам — отговори Робърт.
— Тогава защо ходите да я ловите? — попита Уимзи любезно. — Имате ли хирургически скалпел, Мак?
— Да, ето. Побързайте!
— Предоставям го на вас. Внимавайте! Аз бих почнал от стомаха.
Макфърсън положи вуйчо Джоузеф на масата и с опитна ръка го сряза.
— Боже опази — извика Маги, която надничаше над рамото му. — Кво ли ще да е туй чудо?
Уимзи внимателно пъхна два пръста в разкрилата се кухина.
— Един…Два … Три…
Камъните блеснаха като пламъци, когато ги сложи на масата.
— Седем … Осем … Девет … Това като че ли е всичко. Опитайте по-надолу, Мак.
Онемял от учудване, мистър Макфърсън разряза своето наследство.
— Десет… Единайсет … — продължи Уимзи. — Боя се, че морските чайки са отмъкнали номер дванайсет. Съжалявам, Мак.
— Но как брилянтите са се озовали тук? — попита глупаво Робърт.
— Отговорът е прост като две и две четири. Вуйчо Джоузеф прави завещанието си, гълта брилянтите …
— Как ли ги е гълтал тези хапчета — каза Маги с уважение.
— … и скача от прозореца. Това е ясно като бял ден за всеки, който прочете завещанието. Той ви казва, Мак, че ви дава стомаха си, за да се изучите.
Робърт Фъргюсън простена дълбоко.
— Знаех си аз, че в завещанието има нещо — каза той. — Затова отидох да го прегледам. И когато ви видях там, разбрах, че съм бил прав. (Проклет да е този мой крак!) Но нито за миг не съм допускал…
Очите му алчно преценяваха стойността на брилянтите.
— Колко ли ще струват тия камъни? — попита Джок.
— Към седем хиляди всеки, ако се продават поотделно. Ако се продават заедно — повече.
— Старецът е бил луд! — извика гневно Робърт. — Аз ще оспоря завещанието.
— Не ви съветвам — каза Уимзи. — Нали знаете, че нарушаването на неприкосновеността на жилището и кражбата са наказуеми деяния.
— Боже мой — извика Макфърсън, който опипваше брилянтите като в сън. — Боже мой!
— Седем хиляди лири… — извика Джок. — Хубаво ли съм ви разбрал? Значи една от чайките обикаля наоколо с брилянт за седем хиляди в търбуха? Ох! Само като си помисли човек! Приятно прекарване, господа. Аз ще намина към Джими Мактагард, да го питам няма ли да ми заеме пушката си.