Риболовната комедия за един откраднат стомах

— Имаше ли пари?

— Никой не знаеше. Трябва да е имал — беше богат, когато се оттегли от търговията. Но като дойде време да проверят, се оказа, че са му останали само петстотин лири в банката в Глазгоу. Очевидно е изтеглил всичките си пари преди двайсет години. Имаше по онова време един-два големи банкови фалита, затова решиха, че се е изплашил. Един господ знае какво е направил с парите.

— Сигурно си ги е държал в стар чорап.

— Струва ми се, че братовчедът Робърт искрено се надява да е така.

— Братовчедът Робърт?

— Той ще наследи всичко, което остане след изплащане на задълженията. Далечни роднини сме — той е последният Фъргюсън. Изяде се от яд, като разбра, че получава само петстотин лири. Обича много да се весели тоя Робърт и няколко хиляди щяха да му дойдат много добре.

— Разбирам. Е, какво ще кажете за една малка закуска? Можете да сложите вуйчо си Джоузеф някъде настрана. Нямам особено желание да го гледам.

— Мислех, че имате склонност към анатомическите образци.

— Но не и на масата за закуска. „Има си място за всяко нещо и всяко нещо да си е на мястото“ — така казваше моята баба. Освен това Маги ще бъде потресена, като го види.

Макфърсън се засмя и премести стъкленицата на един бюфет.

— Маги е свикнала. Донесох си някоя и друга кост и разни други неща за занимание през ваканцията. Нали знаете, наближава последният ми изпит. Ще позвъните ли, ако обичате? Да видим как е станала пъстървата.

Вратата се отвори и икономката влезе, понесла блюдо печена на скара пъстърва и чиния топли кифлички.

— Изглеждат добре, Маги — каза Уимзи, като придърпа стола си и подуши одобрително.

— Хубави са, хубави, ама много дребнички.

— Моля без коментарии — каза Макфърсън. — Те са единствената награда за цял ден мъки горе на Лох Уиниън. Дали от силното слънце, или от източния вятър, имам чувството, че цялата ми кожа е като одрана. Малко ми оставаше изобщо да не се обръсна тази сутрин. — При спомена за нова той прокара ръка по зачервеното си изпръхнало лице. — Уф, едва изкачихме хълма, а после вълните се блъскаха ли, блъскаха в лодката, сякаш че се намирахме в Бискайския залив.

— Направо отвратително. Но времето ще се промени скоро. Барометърът пада. Ще завали още тия дни.

— Време е вече — каза Макфърсън. — Потоците са почти пресъхнали, а Флийт е кажи-речи без вода. — Той погледна през прозореца към малката рекичка, която се плискаше над камъните в дъното на градината. — Само да завали за няколко дни, голям улов ще падне.

— Ще завали естествено точно когато трябва да си тръгвам — отбеляза Уимзи.

— Сигурно. Не можете ли да поостанете още малко? Иска ми се да опитам да хвана малко херинга.

— Съжалявам, драги, няма да стане. В сряда трябва да бъда в Лондон. Няма нищо. Беше ми много приятно на чист въздух, поиграх и малко голф.

— Трябва пак да дойдете. Ще бъда тук цял месец — събирам сили за изпитите и въобще стягам се. Ако не успеете да се измъкнете преди да замина, ще го отложим за август и ще отидем на лов за диви кокошки. Знаете, Уимзи, че къщата е винаги на ваше разположение.

— Благодаря много. Може пък да свърша по-бързо, отколкото предполагам, и в такъв случай ще се върна. Кога казахте, че е починал вуйчо ви?