Риболовната комедия за един откраднат стомах
- Автор: Сейърс Дороти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимира Накова-Трачева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Риболовната комедия за един откраднат стомах». Краткое содержание книги:
Макфърсън го погледна втренчено.
— Някъде през април, доколкото си спомням. Защо?
— А, нищо, само питам. Та казвате, че имал особени симпатии към вас?
— В известен смисъл. На стареца му беше приятно, че се сещам от време на време за него. Нали знаете, възрастните се радват, когато им окажеш мъничко внимание.
— Х-м. Да, да, странни са хората. Как е името на вуйчо ви?
— Фъргюсън. Джоузеф Алегзандър Фъргюсън. Вуйчо Джоузеф, изглежда, предизвиква у вас особен интерес?
— Докато си мислех за него, хрумна ми, че мога да се обадя на един мой познат който работи в корабостроенето, и да проверя дали знае нещо за парите.
— Братовчедът Робърт ще ви даде медал, ако направите това. Но ако наистина искате да упражните детективските си способности над тази загадка, по-добре претърсете апартамента му в Глазгоу.
— Да … Впрочем какъв е адресът? Макфърсън му го каза.
— Ще си го запиша и ако ми дойде нещо наум, ще се свържа с братовчеда Робърт. Той къде живее?
— О, той е в Лондон, работи в някаква адвокатска кантора — „Кросби и Плъмп“, някъде в Блумсбъри. Той следваше право и се канеше да почне работа в Шотландия, но нещо я оплеска и го изритаха при сасънаките1. Баща му беше адвокат в Единбург, почина преди една-две години и мисля, че оттогава Робърт започна да вдига много шум около себе си. Хванал се с някаква весела компания и е пропилял доста от състоянието си.
— Ужасно! На шотландците не бива да им разрешават да напускат домашните огнища. Какво смятате да правите с правуйчото?
— О, не зная. Ще го задържа за известно време. Обичах стареца и не ми се ще да го изхвърля. Ще изглежда добре в кабинета ми, когато си взема дипломата и сложа месингова табелка на вратата, не мислите ли? Ще казвам, че ми е подарък от благодарен пациент, на когото съм направил чудесна операция.
— Добра идея. Присаждане на стомах. Чудо на хирургията, неизвършвано досега. Ще доведе тълпи от страдащи пред вратата ви.
— Добрият стар вуйчо Джоузеф! Може би в крайна сметка той ще се окаже цяло богатство за мен.
— Може. Да имате негова снимка?
— Снимка ли? — Макфърсън отново го погледна втренчено. — Вуйчо ми като че ли се превръща във ваша мания… Мисля, че старецът не се е снимал през последните трийсет години. Беше се снимал преди трийсет години, когато се оттегли от бизнеса. Сигурно Робърт има такава снимка.
Уимзи измърмори две думи на шотландски диалект.
Уимзи напусна Шотландия още същата вечер, шофира цяла нощ до Лондон и по целия път мисли усилено. Той въртеше механично волана, свиваше от време на време, за да избегне зелените очи на зайците, които застиваха на място, хипнотизирани от светлината на предните фарове. Лорд Питър обичаше да казва, че когато вниманието му е заето с това, което става по пътя, съзнанието му работи много по-добре.
В понеделник сутринта той беше в града, приключил с работата си и обмислил нещата. След справка при приятеля от корабостроенето той имаше вече някои факти за парите на вуйчо Джоузеф, а освен това и копие от негова снимка — дадоха му го от лондонското представителство на фирмата в Глазгоу, към която той бе принадлежал. Оказа се, че старият Фъргюсън навремето си е бил човек с име. На снимката се виждаше красиво и сурово лице с дълги устни и високи скули — една от онези физиономии, които малко се променят с годините. Уимзи погледна със задоволство снимката, преди да я пъхне в джоба, и пое право към Съмърсет Хаус.
Там той дълго и стеснително обикаля разните отдели за завещания, докато един униформен служител го съжали и го попита какво иска.
— О, благодаря ви — каза прочувствено Уимзи. — Много ви благодаря. Винаги изпитвам безпокойство на такива места. Тези големи бюра — всичко тук внушава, нали разбирате, такова чувство за страхопочитание и деловитост. Да, исках само да хвърля поглед върху едно завещание. Казаха ми, че за един шилинг можеш да видиш завещанието на когото и да било. Наистина ли е така?
— Да, сър, точно така. Имате ли предвид нечие завещание?
— О, да разбира се… колко глупаво от моя страна. Не е ли странно: като умреш, всеки непознат може да дойде и да си пъхне носа в личните ти дела — да види какво си оставил, кои са били приятелките ти и така нататък. Никаква тактичност, не намирате ли?
Служителят се засмя.
— Не е ли все едно, след като човек си отиде, сър?
— Прав сте. Да, тогава естествено ще си вече мъртъв и ще ти е безразлично. Може би ще е малко мъчително за роднините да разберат, че си се налудувал. Страшно забавно нещо е да дразниш роднините. Аз самият винаги го правя. Така, за какво говорехме? А, да — завещанието. (Все съм си такъв разсеян.) Питате чие завещание ли? Ами на един възрастен шотландец, Джоузеф Алегзандър Фъргюсън, починал в Глазгоу — нали знаете Глазгоу: там акцентът им е така силен, че дори и на шотландците им призлява, като го чуят — през април, миналия април. Ако не ви затруднявам много, мога ли да си платя единия шилинг и да прочета завещанието на Джоузеф Алегзандър Фъргюсън.
1
Презрително наименование, с което шотландците наричат англичаните. — Б. пр.