Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Направих псих. анализ на автора според текста — реших, че писателката цял живот е копняла да бъде домакиня, а не истински полковник. Макар че кой знае защо ми беше интересно колко пъти героинята разбърка борша и къде смете боклука — в лопатката или на вестника.
10 септември, сряда
Прибрах се от университета в пет, като си мечтаех за пелмени.
Тъкмо се излегнах на дивана с пелмените (малко сметана, оцет и соев сос, вкусно е!), се обади мама. Попита:
1. Къде е Мура (не по-малко от пет пъти, а аз й давах различни отговори, по избор).
2. Какви са бележките на Мура (казах, че са петици и четворки, утре за по-достоверно ще вмъкна и някоя тройка).
3. Какво ще вечеряме (мама искаше много подробен отговор и аз й описах подробно различните сосове за пелмените).
— Мамо, научи ли телефоните на спортните клубове? Нали се сещаш, сутринта те питах? — отнех й инициативата аз. Става дума за това, че имам намерение да тръгна на аеробика, на гимнастика и на степ. Или на водни процедури. А може и на каланетика. Зависи къде няма да се налага да танцувам пред очите на всички, а ще мога да си лежа като невидим тюлен в ъгъла и оттам подкупващо да се усмихвам на инструктора.
— Забравяла ли съм някога твоя молба?
— Господи, разбира се, че не, за разлика от мен.
Никога нямам подръка нито химикалка, нито лист, затова пък навсякъде се мотаят конци, напръстници и ножици, като че ли не съм преподавател, а шивачка (на машина или на ръка).
— Един момент, мамо. Ще потърся химикалка в стаята на Мура.
Като влезеш в Муркината стая, сякаш падаш в гардероб, защото всичките й дрехи са струпани накуп на пода. Мурка ме уверява, че в Купа цари строг ред. Протягала ръка от леглото си и без да гледа, измъквала точно онова, което й трябва.
А къде ли има химикалка? Мурка собственоръчно разряза с трион старото си бюро и го завлече до боклука. Как ли се изхитрява да си научи уроците, докато лежи в леглото? От друга страна, какви ли пък толкова уроци има Мура?… На леглото няма нищо освен Муркината козметика, скъсана бърсалка и огризки от ябълки. Няма нищо и под леглото. Не, все нещичко се намира: джинси, любимата ми бяла риза, книгата „Всичко за секса“, кори от портокал.
— Мамо, сега идвам, почакай, не мога да намеря химикалка…
— Аз бих я убила за този безпорядък! Ама ти нали всичко й позволяваш!…
— Изобщо не е всичко! Ще я убия за тази свинщина!
…Или да не я убивам? Всъщност Мурка си е още мъничка, а светът около нея е толкова огромен, с такова огромно количество различни предмети… и как при това положение мога да изисквам в стаята й да е пълен ред? Според науката при прекалено подредените подрастващи обикновено не всичко е наред с психиката, разни там комплекси, това, онова…
…Така-а-а, по бялата ми риза има лекета от портокал… Ясно защо я крие.
Последната ми надежда е чекмеджето на нощното шкафче. Отварям го, а в него — ПРЕЗЕРВАТИВИ. Сърцето ми отиде в петите.
— Мамо, ще ти звънна след малко.
Изглежда съм имала толкова унил глас, че мама моментално се развика истерично:
— Какво? Какво става там? Какво става?
— Схвана ми се кракът. Ще ти се обадя.
Седях и тъпо разглеждах зелените гланцови опаковки. На всяка опаковка е нарисуван огромен динозавър. Това какво, намек ли е?
КРАЙ! ИЗПУСНАХ СИ ДЕТЕТО! Трябваше да я наказвам, да я щипя, да я бия и да й се карам! Да бях я удряла със свит на руло вестник — не боли, но е обидно. Съветваха ме да наказвам с вестник Лев Евгенич, когато беше малък, но не исках да унижавам достойнството му.
Плачех, седнала на Муриното легло, и дори на моменти го докарвах на виене.
— О-о-о! На петнайсет години! Какво ще правя сега? О-о-о! На петнайсет години!
Пред вътрешния ми взор изникна дъщеря ми Мура, кой знае защо в дрипи и с бебе на ръце. Без кандидатска диплома, без диплома за висше образование и дори, струва ми се, без свидетелство от училище. Ама аз съм виновна за всичко! Че кой друг?! Аз се разведох с Денис и детето расте без баща. Ако имаше баща, той щеше да й даде да разбере!… За секунда спрях да плача и се замислих — интересно, какво ли пък може да й каже Денис?…
Вратата в антрето се хлопна. Мура си дойде! Така, само спокойно, нали съм психолог. Трябва да се стегна и да проведа умно разговора.
Но как, как? Да плача и да я моля да не прави повече така? Да й обещая, че ще купя бялото палто от „Манго“, за което ме врънка от лятото? Но тя и без това си е маниак по палтата — има дълго черно пръскано палто и късо пясъчно, и розово, средна дължина… При това бялото палто е много непрактично… Какво да правя, какво?
— Ти ли огласяш цялата къща? Песни ли пееш или какво? И защо точно пред моя Куп?