Дневникът на една нова рускиня

На връщане към града на Роман изведнъж сякаш му потънаха гемиите и каза, че изобщо не му се прибира вкъщи, че на мен ми е много по-лесно, защото животът ми не се е променил след края на лятото — не ми се налагало да свиквам пред очите ми да се мотае съвсем чужд човек.

Странно е да наричаш жена си съвсем чужд човек. Да вземем за пример Денис. Той може да ми е бивш мъж, но не ми е чужд човек, а дори много близък роднина.

А у Роман има такова количество неизразходвана нежност, като че ли не е възрастен мъж и не е минал през сватба с пръстени, було и цветя, положени пред Вечния огън.

Историята на брака му е най-обикновена, като при всички. Студентска любов, първият неосъзнат секс. Струва ти се, че това наистина е любов, и бързаш да се жениш. След това идва детето, а после се стряскаш — ох, ама къде е любовта? Каква ти любов, няма никаква любов. Започват любовниците. А сега и аз. Не съм любовница, а любов. (Не че разбирам толкова, той сам го каза.)

Че да не би при нас да беше различно? В първи курс ние, ленинградските момичета, се оглеждахме и лека-полека подавахме нежните си нослета от детския живот. Така беше и във втори и трети курс. А в края на трети курс изведнъж забелязахме, че състудентките ни от провинцията вече са се изпоженили, и то за нашите, най-личните петербургски момчета. И тогава започнахме да нервничим и да бързаме, защото ако някоя и на двайсет години не смята да се жени, можеш спокойно да я запишеш при старите моми. И ние припряно си търсехме съпрузи и хищно се вкопчвахме в онзи, който е най-близко, в резултат на което всичко ни беше еднакво — на двайсет години сватба с було и кукла на колата, на двайсет и една — детенце. А на двайсет и пет, когато младите ни родители започваха да се примиряват, че са баби и дядовци, и бяха готови да остават с децата ни, ние за първи път се влюбвахме.