Осем

Валентин се усмихна.

— Не е, преподобна майко — съгласи се момичето. — Първо, има опера, сигурно ще има и балове, а дамите, поне така разправят, носели великолепни рокли… — Мирей отново сръчка Валентин в ребрата. — Искам да кажа, преподобна майко, че смирено ви благодаря, задето гласувате на преданата си дъщеря такова доверие.

При тези думи абатисата избухна във весел смях, който начаса издаде годините й.

— Много добре, Валентин. Вървете да си стегнете багажа. Тръгвате утре в зори. Да не се успите. — Тя се изправи и взе две тежки фигури от шахматната дъска, а след това ги подаде на послушничките.

Една след друга те целунаха пръстена на светата майка и с огромно внимание понесоха повереното им богатство към вратата. Бяха пред прага на кабинета, когато Мирей се обърна и се обади за пръв път, откакто бяха влезли.

— Позволете да попитам, преподобна майко — започна тя, — вие къде отивате? Ще мислим за вас и ни се иска да ви изпратим известие до мястото, на което ще бъдете.

— Ще поема на пътешествие, за което мечтая от четирийсет години — отвърна абатисата. — Имам приятелка, с която не сме се виждали от деца. В онези дни… знаеш ли, понякога Валентин много ми напомня за приятелката ми от детството. Спомням си, че беше толкова жизнена, толкова темпераментна… — Тя замълча и на Мирей й се стори, ако това можеше да проличи на тази достолепна жена, че е тъжна.

— Приятелката ви във Франция ли живее, преподобна майко? — попита.

— Не — отвърна абатисата. — В Русия.