Последният път

— Махнете го! — крещеше някакъв мъж от охраната. — Веднага го изнесете навън. — извика малко преди в приземния етаж да нахлуят дузина мъже с бели престилки.

Това беше последният път. Знаех го. Последният път, когато видях майка си. Последният път, когато бях щастлив, макар и за десет секунди.

Стъписан, въртях очи на всички възможни посоки и размахвах ръцете си сякаш бяха цветни флагчета за сигнализация. Видях малкото листче в стиснатия до болка юмрук и го нагълтах без да се замисля. Може би, защото това бе последното желание на майка ми или просто от смъртна уплаха, не знам. И досега не мога да си отговоря на този въпрос. Единственото, което ми идва наум връщайки се години назад е, че тогава съдбата действително стовари тежкият си чук върху главата ми и това бе най-болезненото стоварване в моя живот. Миг по-късно бях в обятията на двама санитари, които бяха с общо тегло около пет пъти по-голямо от моето собствено.

Бях отведен право при директора на болницата. Пустите коридори по които вървяхме, обляни в мека жълтеникава светлина контрастираха доста силно с мрачното поведение на мъжете до мен. Голяма заслуга за поомекналото ми поведение имаше инжекцията, чието количество не успях да видя, но добре почувствах иглата, която се заби сред най-месестата част от тялото ми, както и впръскването на течността — предполагам някакъв транквилизатор.

Д-р Мелвис Уейд бе мъж на средна възраст притежаващ лице, което без проблем би могло да послужи за модел на художник с наклонности към анималистичното изкуство. Фактът, че всеки опит от негова страна да се появи на корицата на някое светско списание бе обречен на абсолютен провал не означаваше, че докторът не бе практичен човек. Той стоеше зад солидно бюро, отгоре на което тихо жужеше компютър НР и като се изключеха спорадичните листи върху полираната повърхност, и принтерът (също дело на НР), който пък ги произвеждаше нямаше нищо друго. В мига, в който влязохме (думата нахълтахме отразява доста по-точно събитието) в кабинета, принтерът работеше. Макар познанията ми по електроника да не бяха на особена висота, реших че става въпрос за един от последните модели на фамилията LaserJet. И в ума ми веднага изникна картина — как хартията бавно излиза от изходното отвърстие, цветовете преливат в изключителното качество на модерната технология, а от гърба на листа гледат обезумелите очи на майка ми, и дланите й, застинали в напрежението на онзи последен момент, от който нямаше връщане. Бях видял на влизане камерите, разположени върху недостижими метални пръти на различна височина и още тогава разбрах, че предназначението им не бе да заснемат най-смешните домашни видеоклипове. Те бяха записали смъртта на майка ми и тази мисъл ме накара да стисна силно очи. В резултат на това усилие, от устата ми излезе слаб звук, подобен на онзи, който малкото дете издава в първия момент, когато разбере, че сладоледът му безвъзвратно е отишъл върху нажежената настилка. Стон, не точно типичен за човек, който току що е изгубил близък, но мисля че останалите добре го разбраха.