Последният път

— Не мога! По дяволите, той е по-силен от мен.

Животът е по-силен от всеки!

Тим не бе сигурен, дали краката му бяха в състояние да го закарат до ръба на прозореца, камо ли да го метнат върху паважа. Две горещи сълзи опариха бузите му — прага на хола притъмня от нечия сянка, която продължаваше да се удължава. Тим като че ли разпозна тази сянка.

— О, не, не, не! О, не, моля те, Господи!

— Хайде, Тими, хайде да си вървим у дома. — каза познат глас, който определено не бе отговор на молитвите му. — Хайде, милото ми момче!

Гласът идваше от рамката на вратата и лъхаше на студ, и на тиня.

— Хайде, Тими. Чу ме. Бъди добро момче!

Сянката се приближи бавно до Тим и увисна над него като буреносен облак, просто нямаше кой да я спре. Може би защото, никой досега не бе успявал да спре мъртвец. Тя беше там — над него, Тим я усещаше — дъх на канела примесен с мирис на гнила плът и на пръст. Той не смееше да вдигне очи. Не можеше.

Майка му или това, което представляваха остатъците от нея сграбчи ръката му, Тим изхлипа като малко дете, и го повлече към изхода. Двете създания преминаха през вратата и се изсипаха на стълбището. Миризмата на гнило обаче остана.

Една зелена лампичка в стаята престана да мига и засвети монотонно. Последната мисъл записана в меморатора бе накъсана поради отслабването на мозъчния сигнал и появата на силни смущения.

— Всички… мъртви… Смъртта вече никога… същата…

…