Последният път

Аз опулих очи — единственото нещо, което можах да направя без усилие.

— Да — каза тя. — Той се опита да легне и с мен, малко след като баща ти… Така де, искам да ти кажа, че това за Пити не е съвсем вярно, що се отнася до мен той получи безплатен подарък — замразена скумрия във въшливия си задник. Бях разстроена и може би това го спаси — не исках да петня честта на баща ти. Иначе можеше да е сом.

Не издържах — и двамата се разхилихме. Смях, който отприщи всички чувства в мен, който поохлаби опънатите ми до скъсване нерви и ме поуспокои. Нервен и силен, но ако не бе той сигурно щях да зарева.

След като се насмяхме, майка ми положи отново отворената си длан върху масата и аз не се поколебах — подадох моята, един кратък миг на щастие, съвсем кратък, в който най-много ми се искаше да повярвам, че тя е добре. Чувствах се отново като „доброто дете на мама“, в дните, когато си играех с останките от счупения червен камион с надпис „Кока Кола“ върху страничния кант на ремаркето и наръбаната филия със сладко от сини сливи в ръка.

— Много се радвам, че успях да те видя, Тими. — каза тя и аз сведох засрамено глава, зачервен до уши. — Погледни ме, моля те!

Докато бавно премествах погледа си от мръсния под, усетих как тя пъхна нещо в ръката ми. Меко и шумолящо — това бе къс хартия, върху който с разкривени букви бе написан някакъв телефонен номер. Загледах се в цифрите омагьосано, не нямаше грешка, майка ми бе написала номера с кръвта си.

— Искам да запомниш добре всичко, което ти казах. Знам, че не е трудно за умно дете като теб. И да закусваш добре! — тя погледна към листчето в ръката ми и заговорнически ми намигна.

Знам какво означаваше това — тя искаше да запомня телефонния номер и да изям листчето. Едва успях да хвърля един поглед върху него и да повторя номера, когато силен вик за малко не разкъса тъпанчето ми. Много ми се искаше да се разделя с майка ми така, както я видях преди малко — със застинало в добродушна усмивка лице и протегната към мен ръка. За съжаление обаче истината обещаваше да бъде съвсем друга. Когато викът се повтори и аз се извърнах към нея, видях нещо, което ме смрази. Едва успях да позная майка си — гледаше ме едно погрозняло от страшното усилие лице, дълбоки бръчки, които се спускаха покарай носа й, около очите й и завършваха с дълбоко, и грубо нарязан пролом под брадичката й. Очи, които хвърляха мълнии.

— Кучи син! — крещеше, сякаш това бе самата истина, а тя най-бясната кучка на света. — Махай се оттук и да не съм те видяла повече. Махай се, безсрамно копеле! Не искам да те виждам! Махай се!

Уплаших се. Високо горе зад мен охраната се размърда. Чух глъчка, зареждане на пушки на втория етаж — зад железния парапет и разпокъсани викове. Едва успях да вдигна глава и да се извърна, когато нещо изсвистя покрай ухото ми. Ужасът спря. Изведнъж всичко се стовари върху плещите ми и аз се почувствах като Сизиф, който внезапен срив на силите е запратил под тежкия камък. Виждах застинали лица, зейнали усти, които продължаваха да крещят или поне да движат челюстите си, за мен обаче това бе най тихия миг в живота ми. Кръвта бе навлязла в ушите ми или аз крещях истерично, това бе все едно — полуизвърнат към майка си с една ръка върху масата и друга махаща ожесточено във въздуха, аз стоях вцепенено и гледах с очи разширени от ужас и смъртна уплаха. Наблюдавах как кръвта се стичаше по бялото й лице, капеше върху пода, стичаше се по облегалката на стола с изтърбушената седалка и омокряше мръснобелия й халат. От бялото й чело стърчеше спринцовка и се поклащаше в дяволски ритъм. Тъпото копеле отгоре, не се беше постарало дори да се прицели добре (или пък бе направило точно това). Някой извика в ухото ми, каза че тя е само упоена, но аз знаех, че това не е вярно. Майка ми беше мъртва и това бе самата ужасяваща истина. Аз бях сам.