Черният еднорог
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният еднорог». Краткое содержание книги:
Къде е Уилоу? Къде е тайнственият черен еднорог който тя издирва?
В късния следобед той и неговата охрана стигнаха ниските склонове в западния край на долината. Там той остави войниците с техните коне и им даде инструкции да си направят лагер, за да дочакат неговото завръщане. Каза им, че може да отсъства цяла седмица. Ако не се върнеше дотогава, те трябваше да се върнат в Сребърния дворец и да предупредят Куестър. Капитанът на отряда го изгледа особено, но прие нарежданията му, без да спори. Беше свикнал със странните нареждания на своя крал, който често тръгваше нанякъде без охрана, макар че обикновено бе придружаван от някой от коболдите или магьосника.
Бен изчака поздрава на капитана, после преметна брезентовия чувал през рамо и се заизкачва по склона.
По залез слънце той стигна билото и се отправи към обвитата в мъгла горска ивица, която бележеше границите на вълшебния свят. Вечерният хлад бързо бе дошъл на мястото на дневната хладина и сянката на Бен се влачеше удължена подире му като гротесков силует.
Надвиснала бе дълбока, всепроникваща тишина и той имаше усещането за нещо тайнствено.
Протегна ръка към медальона, увиснал на врата му, и здраво го стисна. Куестър го бе предупредил за всичко, което можеше да очаква. Вълшебният свят бе навсякъде и в същото време никъде, и в него се намираха всички врати, водещи към световете отвъд. Връщането назад към стария му свят можеше да стане по всеки път, който избере и от всяко място, откъдето реши да влезе. Трябваше само да насочи мисълта си към мястото, където иска да отиде и медальонът щеше да го отправи по необходимия път.
Така поне беше теоретично. Куестър не бе имал възможността да го изпробва.
Мъглата се виеше сред огромните горски дървета и вълмата й наподобяваха змии. Тя приличаше на жива. „Що за мисъл“ — сгълча се Бен. Той спря пред мъглите, вгледа се загрижено в тях, пое си дълбоко дъх, за да се успокои и влезе.
В същия миг мъглата го обгърна от всички страни и обратният път стана също толкова несигурен, както и този напред. Той продължи да върви: Само след миг пред него се откри някакъв тунел — същата обширна празна черна дупка, през която бе минал на път от стария свят преди година. Тя се очертаваше сред мъглата и дърветата, за да изчезне в нищото. В тунела се чуваха отдалечени и смътни шумове и в края му танцуваха сенки.
Бен забави крачка. Спомни си как се бе чувствал, когато мина през този тунел миналия път. Демонът Марк с неговото крилато черно чудовище бяха връхлетели срещу Бен изневиделица. Докато да разбере, че са реални, те за малко не го бяха унищожили. Подир туй едва не се препъна в онзи заспал дракон…
Крехки силуети се мяркаха в мрака, сред дърветата и мъглата. Вълшебните същества.
Бен се отърси от спомените си и ускори крачка. На времето вълшебните същества му бяха оказали помощ и той трябваше да се чувства сигурен сред тях. Но не се чувстваше. Беше откъснат и самотен.
Лицата им се мяркаха и отново изчезваха сред мъглите, изпити, с проницателни погледи и коси като мъх на върба. Чуваха се шепоти, но думите не можеха да се различат. Бен започна да се поти. Неприятно му беше в тунела; искаше да се измъкне оттук. Но пред него мракът се сгъстяваше.
Той се бе вкопчил с всички сили в медальона и внезапно си представи Паладин.
В този момент мракът пред него просветля и се превърна в сивкав здрач и тунелът се скъси до петдесет метра. Някакви неопределими форми се клатушкаха в полуздрача, люлееха се паяжини и полегнали върлини. Гласовете и движенията между стените на тунела отстъпиха с остро свистене. Внезапно се надигна и зафуча силен вятър.
Бен се взираше напред в тъмнината. Вятърът плющеше насреща му откъм края на тунела и той чуваше фученето и усещаше влажния му лепкав дъх.
И нищо друго…
Когато излезе от тунела, посрещна го ослепителна дъждовна буря и той се озова лице в лице с Мийкс.
…И СПОМЕНИ
Бен Холидей застина на мястото си. Светкавици раздираха оловното небе с надвиснали облаци, от което се изливаше дъжд като из ведро. Трещяха гръмотевици и отекваха в празната пустош, та чак разтърсваха земята. Масивни дъбове се извисяваха наоколо като ограда на огромна крепост, стволовете и голите им клони бяха черни и блестящи. По-ниски борове и ели стърчаха на групи в пролуките между по-едрите си събратя и Синият хребет извисяваше остри зъбери към едва видимия хоризонт.
Сред този пейзаж като привидение се очертаваше силуетът на Мийкс. Той бе застанал неподвижен, висок, прегърбен и остарял, бялата му коса бе сплъстена, сбръчканото му лице сурово като стомана. Едва наподобяваше онзи мъж, когато Бен бе запомнил. Някогашният Мийкс имаше човешки вид; този тук изглеждаше като разярено животно. Нямаше ги стегнатите панталони от вълнен плат, кадифения жакет и мокасините — белезите на цивилизованост на един градски, макар и грубоват търговски представител на високоуважавана фирма. Вместо тези вдъхващи респект обичайни работни дрехи сега той носеше оловносинкава мантия, която се издуваше като брезент и сякаш поглъщаше светлината. Висока яка обгръщаше противното му, сипаничаво лице, разкривено от ярост, която граничеше с безумие. Ръкавът на дясната му ръка висеше празен. Черната кожена ръкавица покриваща лявата му ръка, напомняше лапа с извадени нокти. Но тези белези бяха по-забележими сега и се набиваха на очи.