Черният еднорог

— Ние само предполагаме — каза Бен, като се опита да успокои разярения писар. — Разглеждаме различни възможности…

Той отново почувства как Уилоу стиска ръката му.

— Не, Бен. Абърнати има верен инстинкт. Ние не само обмисляме различните възможности.

Бен замълча. Съзнаваше, че Уилоу има право. Без никой от тримата да го изрече, решението им бе взето. Щяха да поемат на път, всеки поотделно, и да следват своите сънища. Бяха решили в себе си да ги изпитат.

— Един поне да е искрен! — изръмжа Абърнати. — Ако не да си признае опасността, то поне това, че се кани да тръгне на път!

— Опасности винаги съществуват… — започна Куестър.

— Да, да, магьоснико! — сряза го Абърнати и се обърна към Бен.

— Забравихте ли предстоящите задачи, Ваше Величество? — попита той — Какво ще стане с работата, която не може да се свърши без вас? Съдебният съвет ще заседава подир седмица, за да разгледа предложението ви за изслушване на жалбите. Трябва да се запознаете с проекта за строеж на напоителни канали и пътища край източните граници на Зеленоречието, за да се започне работа по него. Необходимо е скорошно преразглеждане на данъчната система. След три дни предстои официално посещение на лордовете от Зеленоречието! Не можете да оставите всичко ей така!

Бен се загледа настрани с отсъстващ поглед. Изведнъж се замисли за нещо друго. Кога по-точно бе решил, че трябва да тръгне? Не можеше да си спомни да бе вземал такова решение. Решението сякаш се беше наложило от само себе си. Поклати глава. Та това беше невъзможно.

Той отново погледна Абърнати.

— Не се тревожи, няма да се бавя дълго — обеща му.

— Откъде можеш да знаеш? — настояваше писаря.

Бен замълча, след което най-неочаквано се усмихна.

— Абърнати, някои неща имат предимство пред други. Работата в Отвъдната земя може да почака няколко дни, докато ида в стария свят и отново се върна — той стана и приближи до приятеля си. — Не мога да оставя нещата така. Не мога да се преструвам, че не ми се е явил този сън и не се тревожа за Майлс. Рано или късно ще трябва да се върна. Оставил съм недовършени толкова неща.

— По-скоро тези неща могат да почакат, отколкото работата на кралството, при положение, че не се върнете, Ваше Величество — промълви писарят угрижено.

Бен се усмихна по-широко.

— Обещавам ти да внимавам. Аз съм не по-малко загрижен от теб за благоденствието на Отвъдната земя и нейния народ.

— А и аз мога да се справя с държавните работи във ваше отсъствие, Ваше Величество — добави Куестър.

Абърнати изръмжа.

— Защо ли такава една перспектива никак не ме успокоява?

Бен кимна на Куестър да не отвръща на предизвикателството.

— Моля, без спорове. Ние имаме нужда един от друг — той се обърна към Уилоу. — И твоето намерение ли е такова?

Уилоу поглади дългата си до кръста коса и го изгледа изпитателно, едва ли не навъсено.

— Знаеш отговора ми.

Той кимна.

— Мисля, че да. Накъде ще тръгнеш?

— Към Езерната страна. Там може да получа помощ.

— Имаш ли нещо против да ме почакаш, докато се върна, за да те придружа?